Фортисимо

Семейство като семейство. Дом като дом. Живот, достатъчен да го определиш като „щастлив”. Сега се чувствам силна и можеща. Или в сравнение с връстниците си и тези с по няколко години повечко от мен.

Мои близки приятели веднага ще се сетят как с щастлива усмивка (и прикрита доза скромност) влизам и казвам „Аз се харесвам!”.

Винаги го казвам за внасяне на ведрост и предизвиквам в останалите непринудена усмивка. Казвам го като определяща сегашна моя „диагноза”. Държи ме вече няколко години. Може би това е най-дългото съпътстващо ме „заболяване” от години. Случват се и казани гласно провокации да предизвикат у мен спомени, които доказват състоянието ми. Два – три бързи отговора от моя страна спират евентуални опити за противопоставяне на околните. Предполагам усещате ведростта, която носи едно такова твърдение. Звучи нескромно за някои, пресилено за други, но пък винаги предизвиквам усмивка у другите.

Обедна почивка. Добронамерен спор с колежка. Тя изтъква предимствата на живота, който сега води друга приятелка. Все неща, които не мога да отрека. Сравняваше нашия делник с този на бившата ни колежка. Разлики колкото искаш. Но въпросът е, че не всеки желае това за себе си.

Първоначално се съгласих, че всичко това изглежда красиво и желано. Тя мислеше, че друго не ни е необходимо. Смяташе този начин на живот за една красива приказка случила се на нейна колежка, от нейния град, на нейната възраст. Следователно би искала да се случи и на нея. И след това животът й вече ще е „върхът”.

Остана изненадана и леко възмутена като казах, че това може би е добре за двете им, но не е за мене. Че това не е всичко на света. Че може би не знаем каква е цената, която трябва да платим.

Аз харесвам това, което ми е сега и така подредено. Помислиха, че се шегувам, но изражението ми бързо смени към посока – „Дали тя е добре с главата?!”. След това се заслушаха и в моите доводи. Аз се харесвам... защото мога неща, които на много може би никога няма да им се наложи да правят. Аз се харесвам, защото съм силна и се справям. И го разбрах – благодарение на моя живот. Нямаше да си зная силата, ако всичко беше лесно.

Животът няма нищо общо с определенията, които често използваме под въздействието на някоя водеща за момента емоция. Тя, емоцията, може да ни носи щастие или недоволство... или доволство как се справяш с трудността. Когато ти е трудно, когато ти е болно и си мислиш, че „това не е живот” – поспри и разсъждавай. От колко време се оправяш така, а е можело да бъде и много по-зле?! Другите всички ли са по-добре от теб?! Само ти ли имаш грижи и тревоги, винаги ли ще е така?! Отговорите са толкова бързи, колкото и въпросите. Осъзнаваш от колко време се оправяш с всичко. И успяваш. Намираш отговори, решения. Усещаш сили, които не си предполагал, че притежаваш. Харесва ти, че си силен. Че се справяш.

Харесваш се. След това започваш да харесваш живота. Вече нямат значение суетнята, външният облик и пейзажът зад гърба. А водеща е удовлетвореността от силата ти. Емоция, достатъчна да определи живота ти като „щастлив”.

За fortisimo.eu – Мариана Добрева