Кацам на летище Враждебна в София и съвсем резонно прихващам съответстващото настроение от името на аерогарата. Предчувствайки неудовлетворение, заставам нащрек пред няколкото таксита, чиито шофьори преценяват на око пристигащите пътници и пушат вяло в автомобилите.
Чудя се какво поведение да избера – настъпателно агресивно или просто да съм любезна. С лек страх да не бъда излъгана, все пак избирам такси. Леко нападателно и сърдито се уверявам, че тарифата е нормална и най-сетне се качвам в колата. С това обаче напрежението не свършва. Предстои да обясня с най-големи подробности къде отивам, тъй като се оказва, че шофьорът не знае улицата.
Търпеливо изреждам съседни сгради и пресечки, за да стигна все пак до мястото, където отивам. В същото време следя брояча, който е сложен на най-неподходящото за пътника място и много често стои закрит от ръката на водача. И го правя, защото имам лош спомен от невключен брояч, а веднъж и от липсващ даже. Така, изморена от взиране и напрежение, най-сетне стигам до заветното място и си давам сметка, че дори нямах време да се зарадвам, задето се прибирам у дома. За съжаление това не е филм с лош сценарий, а действителност. Имала съм и по-добри случки при ползване на таксиметрови услуги. Имала съм даже интересни разговори, добро обслужване, но е факт, че не съм ли предпазлива, вероятността да си изпатя е голяма.
Имам и друга история, по-добра. Съвсем скоро научих колко време трае обучението на един таксиметров шофьор в Лондон. За да получиш висше образование в България, а и на повечето места в Западна Европа са нужни четири години. Прозвуча ми като виц, но се оказа вярно – от три до четири години се обучаваш и за да бъдеш готов за професията „шофьор на такси” в британската столица. Опитах се да разбера какво влиза в това толкова дълго обучение. Получих информация от първа ръка.
Русоляв усмихнат шофьор на лондонско такси спря на първото ми помахване, попита за адреса и тръгна. Разстоянието, което трябваше да измина, бе твърде малко за град с мащабите на този. Погледнах за брояч - беше сложен в горния край на предното стъкло, за удобство на клиента. Спокойна, реших да побъбря с шофьора. Оказа се, че таксиметровите водачи в Лондон са длъжни да познават всеки квартал и всяка улица в града, в едно с предградията. Ако случайно се изгубиш - те са тези, които ще ти помогнат. Ако търсиш музей, болница, ресторант – те са хората, които веднага ще те отведат. Забележителното е, че всичко това се случва, без да имат GPS в колата. А най-сладкото е, че го правят с чувство на особено задоволство.
„Лондонските таксиметрови шофьори са единствени в света с дългото си обучение. Други като нас няма!”- казва с усмивка моят събеседник и допълва, че те са длъжни да следят и всяка новост в града – новооткрито кафене, клуб, изложба. Все така спокойна в таксито, слушам разказа му за различните произношения в космополитния град, за новооткритата изложба, посветена на Майкъл Джексън и в кой голям магазин е по-изгодно да пазаруваш. Той май наистина знае всичко за града, в който работи.
Попитах и за престъпността в Лондон. Както в повечето големи градове – и тук била районирана. Кулминацията за мен обаче бе историята с Кайли Миноуг. Возила се в същото такси и седяла на моето място. Прибирала се от заведение до дома си. Съвсем тактично таксиметровият шофьор не спомена адреса на звездната австралийка.
Платих на усмихнатия мъж и продължих да мисля за впечатляващия срок на обучение, който е имал. И, повярвайте - не става дума за националност или липса на патриотизъм от моя страна. Просто периодът на квалифициране за този тип професия наистина ме впечатли. Е, това беше по-добрата история.
Както се казва - човек се учи, докато е жив. Стига да иска.
За fortisimo.eu – Светла Кюркчиева