Фортисимо

Пак няма да ви радвам и няма да съм положителна. Обещавам някой ден – като има нещо много весело и прекрасно – непременно да го споделя. Дори ще го раздуя, че да изглежда по-голямо.

Дойде първият ми плашещ момент на майка, която трябва да заведе детето си спешно в болницата. Сигурно всички сте го правили и знаете какво е.

Нещата изглеждат много зле и веднага усещам, че няма да стане само с моите усилия в безсънната нощ. За да стане всичко по най-бързия начин, викам си такси. Нося почти безжизненото си дете в Спешно приемно. Лекичко се успокоявам, че отиваме възможно най-бързо и там детето ми е в сигурни ръце. Заварваме спешното празно, тук там се отваря врата, минава някой доктор или сестра. Заставам на гишето и започвам да обяснявам на дежурната лекарка. Малкото ми изтощено, уплашено и треперещо зайче стои на пейката с мой приятел.

Обяснявам, обяснявам, обяснявам от кога е така, колко пъти е повърнал… всичко. След изстреляните ми обяснения ни пращат на втория етаж „да го боцнат”. Ние тримата почти литваме до втория етаж. Там обаче след няколко позвънявания никой не отваря. Тичам обратно да съобщя в Спешното. Намират ги по телефона, пак тичам по стъпалата и така де, „боцват ни”. Връщаме се обратно и през гишето ми подават документи, няколко листа в куп. Питам какви са листите. Обясняват ми, че трябва сега да минем ето оттук, после ей онази жена там ще ни заведе до асансьор, ще се качим на определен етаж… и там ще прегледат момчето ми. Изпълняваме всичко, казвам си, там е детският лекар. Качваме се на етажа, звъним, посрещат ни две сестри и на вратата казват, че ни приемат в отделението.

Ама какво, ама защо… Усмихват ми се, това поне е добре, но е малко странно. Усмивките им говорят – как така не знаеш, че ще те приемат, защо си без багаж, като тръгнеш към болницата не е ли ясно, че ще останеш… Не мога да протестирам, дори не мога да питам повече, те трябва да ми прегледат детето и да му помогнат. Сложиха го на системи, дадоха му лекарства и ни оставиха „да почиваме”.

Появи се сестра с документи. Отделих повече време да подписвам документи в това почти утро, отколкото дежурните да се занимават с болното ми дете… Няма значение. Казвам си, той е в болница, на системи е, леко се успокои, спря да повръща и кротичко задряма… Какво още да искам?!

Но въпросите се изправиха пред мен един след друг. Какво е това? Кой прегледа детето ми? Какво му има? Дали само системата е достатъчна за състоянието, в което се намира? Какво е всъщност състоянието му?

В Спешното приемно дори не видяха красивите му очички. Той стоеше сгушен в моя приятел, с клюмнала главичка и бели устни и чакаше мама да направи нещо. Как те преглеждат, без да те видят? Как решават какво ти има, без дори да са ти видели гърлото, езика или без да пипнат болния ти корем? Откога лекарите лекуват само по обяснения? Как решиха за кое отделение сме?

И тук, в отделението, зададох много въпроси, макар че както разбрах е проява на лош вкус да питаш. Както ми каза една сестра: „Вместо да се радвате, че детето ви се чувства вече по-добре, вие питате, искате да се караме ли…?”.

Както и да е, погрижиха се за моето слънце и това е най-важното. Болничен не исках, защото лекарката, която ни изписа, каза че много ще я затрудня. Живи и здрави да са всички!

Приятелка, с която споделих какво и как стана отбеляза: „Ти май скоро не си ходила в болницата?”. Не съм била толкова болна скоро, за да съм за болница, и близките ми също. Миналата година придружих една приятелка пак до Спешното, която си сряза сухожилие на ръката. Прегледаха я в коридора, не й направиха никаква манипулация. Търсиха хирург, но нямаше или беше пиян (не се шегувам, това беше техния разговор по телефона и той не беше тайна). Дадоха й една бележка, за да отиде на другия ден в 8 сутринта в Отделението и да я оперират. На другата сутрин се оказа, че никой във въпросното отделение няма представа, че ще се появи такъв човек и я питаха защо и кой я праща. Приеха я след дълго чакане. Стоя там няколко дни, колкото се стои по пътеката, после я пуснаха. После пак я извикаха и накрая я оперираха на 6-я ден. Срязаният нерв се беше прибрал или как се казва там не знам. Сега пръстът й е крив и такъв ще бъде винаги. После един лекар й обясни, че ако беше платила, щели да я оперират веднага и нямало да се правят на луди. После пък докато тя и дъщеря й чакаха по друга причина в същото това Спешно приемно, детето припадна. Докато майка й се мъчи да я свести, доктора се ядосва и пита какви са тези глезотии и най-добре да се прибере в къщи и да пие айран с повече сол… Техните близки и техните деца с айран ли ги лекуват?!

Така е, не съм ходила скоро в болница и затова съм късметлия. И съм безкрайно щастлива, че всичко е наред с детето ми. Дано Господ ме пази, доколкото може, да стоя далеч от болниците. Дано пази близките ми и приятелите ми също!

Ако обаче ви се наложи все пак да влезете в болница, питайте! Не се плашете, когато сте уплашени. Питайте, дори да ви хокат! Искайте обяснения, дори да не ви ги дават! Бъдете нахални и нагли, за да получите адекватна медицинска помощ и отговори на всичките си въпроси! Защото сме хора и ни се полага! Защото си плащаме осигуровките, които незнайно къде потъват!

Време е в тази държава всички да започнем да си търсим правата!

За fortisimo.eu – Нели Русева