Фортисимо

(Продължение...) „Тъй, тъй, како, животът е гаден, а и май свърши…”. „Как свърши бе, казвам, та ти си на 22, сега започва…”. „Започва ама не започва, аз съм болна вече, понякога ми е трудно дори работата си в къщи да свърша, детето си да гледам, какво започва не знам.

Когато си оставам сама, понякога се питам: Господи, защо така ме наказваш, защо такива изпитания ми изпращаш, какво толкова съм направила?! Кога, Господи, ще свършат всичките глупости в моя живот, кога ще стане по-добро, по-светло и по-спокойно?! Няма да стане, знам, само ми се иска…”

Мизерията е пълна, щом 22 годишните живеят с мисълта, че животът им е свършил. Какво трябва да е минало през главата ти, за да смяташ, че нищо хубаво не ти предстои и нищо хубаво не те чака в живота ти.

Защо имаш белег на челото си, от какво е, питам аз малко предпазливо. Тя се усмихва и каза: „Нищо сериозно, когато бях малка и майка ми и баща ми се скараха. Майка ми хвърли едно шише от лимонада по баща ми, но улучи мен. Да ми напомня, че животът е несправедлив, и че нещата никога не стават, както ни се иска. Сега си пия лекарствата и понякога съм добре. Друг път толкова ми е зле, че нищо не мога да пипна. Ние живеем много бедно, како. Един ден нямахме хляб, нямахме пари, а имахме брашно. Свекърва ми не искаше да меси, а на мен ми беше зле. Тогава плаках и месих, месих и плаках и никога няма да забравя този момент. Едва се държах на краката си. Тъй, како, тъй… какво да чакам, нищо хубаво няма. Живеем трудно. Не се разбираме, ядем се, без пари сме…

Само за детето си правя всичко и всичко бих направила. Бих станала слугиня, бих просила и бих се унижила до безкрай, само заради детето си, заради никой друг. Аз знам какво е да останеш без майка, все едно си сам на света. Без баща е едно, но без майка е друго. Никога няма да си оставя детето, дано да мога да я гледам. Тъй, како, тъй…”

Тя е красива майка. Има лешникова на цвят коса, красиви зелени очи и много чаровни лунички. Никога няма да разбере, че е красива. Няма как да стане. Тя дори не забелязва, че е красива.

Прави ми комплимент, че съм много красива, че имам чудесна кожа, че червилото ми е супер, че мириша хубаво… Но не вижда себе си, не се забелязва. Тя няма да си купи хубав тоалет, нито пък грим. Казва, че отдавна вече не си купува дори крем, защото това е глезотия. Това е нейната мизерия. И отвън и отвътре. Бои се от много неща, от това че ще остане сама, от това, че няма да може да отгледа детето си, от това че близките й ще продължат да я тревожат, от това, че болестта й ще я завладява все повече и повече.

„Имам нужда да свикна с живота си, да се успокоя и да го харесам. Искам да съм здрава както преди. Сигурно не случайно се разболях, толкова неща ми минаха през главата. Как ще се върна обратно не знам, на два пъти исках да го напусна този живот, а искам да се върна. Страх ме е от всичко, а искам да съм добре и да се грижа за детето си.

Много те обичам, да знаеш. За два дни те заобичах толкова много, с мен рядко са се държали толкова добре. Ти не гледай, че постоянно се смея, не ми е весело на сърцето, от лекарствата е. Тъй, тъй, како…”

Седя в болничната стая до спящото си момче и си мисля колко сме изгубени всички. Някои се изгубваме понякога, други са изгубени постоянно. Всеки има нужда да се адаптира към своя живот! Има нужда да се измъкне от своята мизерия и да продължи напред. Или да се върне назад в някой макар и малко по-светъл момент! Ако може!

За fortisimo.eu – Нели Русева