Фортисимо – това е лично!



Пътуване към Гранд Каньон

Е-мейл Печат ПДФ

Пътуване към Гранд КаньонПочти всеки е виждал в живота си каньони и всички те са някак си... големи. Обикновено някъде в дъното криволичи рекичка, която те кара да поразсъждаваш малко на тема праисторически времена.

Моите първи спомени за този феномен, са свързани с каньона на река Чернялка край плевенското село Горталово, откъдето е родът на майка ми. Живописните скали, които ограждаха селото бяха най-грандиозното нещо, което бях виждала като дете. Почти всяка пещера или цепнатина в тях бе свързана с някаква легенда – това създаваше усещане, че селцето е вписало живота си в заобикалящите го скали. В една от пещерите дори имаше къща, където си живееха хора.

За Големия Каньон на река Колорадо в Аризона, разбира се, бях чувала, но той беше за мен еднакво непознат, далечен и недостижим, колкото и каналите на Марс. Като си помисля, ние, в България май винаги сме били по-наясно с американската политика, отколкото с американската география. Това е вярно поне за мен. Идвайки в Америка, първото нещо, което исках да видя, бяха нейните мегаполиси. Сигурно това е синдром на момичето от... е, добре, Десетия град на България. Небостъргачите имат омагьосващо въздействие върху мен, предполагам отчасти заради страха ми от височини. Красотата на американската природа някак си започнах да откривам по-късно и за да бъда честна, това ме хвана леко неподготвена – представата за пътешествия сред гори и поля винаги е била свързана с България.

Пътуване към Гранд Каньон

Семейството ми винаги пътува с удоволствие. Ние не просто обичаме да посещаваме разни места, ние обичаме да отиваме към тях. Любими са ни пътешествията с кола – спираш, когато си решиш, сменяш маршрута в движение. Големият Каньон бе едно от главните места, включени в пътуването, което решихме да направим тази пролет. Прогнозите за ветровито време ни накараха да го отложим в плановете си веднъж, все пак накрая поехме към него. С кола. За щастие. Имам чувството, че ако някак си бях попаднала там внезапно, нямаше да мога да понеса величието на гледката. Вместо това, пътувайки през щатите Колорадо, Юта, Аризона, ние пресякохме Скалистите планини, които са си величествени сами по себе си, след което се заредиха каньони и каньони, и каньони, включително Националният монумент на Колорадо (Colorado National Monument), за който до скоро си мислех, че е някакъв паметник. Оказа се каньон с ярко оранжеви и високи над 150 м. скали и виещ се към билото път, разделен от пропастта с около половин метър широк банкет.

Дадох си сметка, как в представите ми до този момент Големият Каньон се беше разпрострял някъде в пустошта самотен. Не очаквах такава скална компания, но едно от предназначенията й сякаш бе да подготви сетивата за Негово Величество.

Пътуване към Гранд Каньон

Приближавайки целта, ние се движим по платото Кайбаб, което е разположено на над 2000 м. надморска височина. То е покрито с нискостеблени вечнозелени дървета, които изглеждат някак декоративно. На входа на националния парк се плаща такса, не особено висока по американските стандарти. Като обичащи пътуванията, ние сме си платили годишна такса за всички национални паркове и само показваме картата си. През март активният сезон все още не е започнал, за щастие, така че лесно намираме място за паркиране. Туристическите брошури винаги представят подобни места безлюдни или най-много с някоя усмихната двойка. Истината в активния сезон обикновено е – огромна тълпа, която трябва да пресечеш, опашка за най-добрите наблюдателни точки и огромно майсторство, за да си направиш снимка, без в кадър да влязат представители на поне три други нации – нормално, като се има предвид, че близо 5 млн. туристи годишно посещават каньона. В този смисъл март месец е подходящ и не особено натоварен, въпреки че много от маршрутите все още не са официално отворени за ползване преди април – май.

Първата ни спирка е Mather Point, където има и информационен център. Както по-късно разбирам от речника, името идва от староанглийски и означава название на цвят – средно до наситено червено или червено-оранжево. Ясно. Вървим по пътеката, а все още нищо. В един момент дъхът ми спира. Пред мен е най-дълбоката пропаст, в която съм поглеждала. А пред очите ми докъдето поглед стига са наситено червени до червено – оранжеви скали, пластове камък, канари. Някъде долу в ниското се вижда тънката сребриста нишка на река Колорадо, виновна за всичкото това великолепие. 446 км. дълъг и достигащ до близо 30 км. ширина, Гранд Каньон достига 1.8 км дълбочина.

Пътуване към Гранд Каньон

Подготвяйки се за пътуването, в един стар албум със снимки от каньона, прочетох следното “Природата променя околния свят много по-бавно от човека. За няколко години човекът може да превърне едно пусто поле в град, докато за да се оформи една планина, примерно, са изминали милиони години. Когато обаче природата реши да работи бързо, последствията са катастрофални”. Уви, така е и тя ни го припомни скоро. За щастие, върху Големия Каньон природата е работила бавно и упорито в продължение на милиони години. Поглеждам към малката групичка хора, застанали на близката площадка над пропастта. Изглеждат толкова мънички – като мравки. “Ако историята на Земята е дебела книга, тази на човечеството е страница” каза синът ми, че прочел някъде. Така и не намерих, кой е казал това, но който и да го е направил, сигурна съм, е бил застанал срещу подобен камък, в който пластовете изглеждат като огромна вкаменена книга. Книгата е отворена на нашата страница... засега.

По-късно тръгваме по път, криволичещ по южния перваз на каньона (северният е отворен само през лятото). Спираме на още няколко наблюдателни точки, които показват същия и все пак различен червеникав безкрай с виеща се сребриста нишка на дъното. На източния край на каньона през 30-те години е построена наблюдателна кула (Watchtower), чиито архитектурен стил имитира древна индианска наблюдателна кула. От нея гледката е може би най-драматична, ако изобщо е възможна подобна градация. По виещи се в кръг стъпала изкачваме четирите й етажа, като поглеждаме от време на време през прозорците, които дават 360 градуса гледка от високото. Аз се прехласвам по няколко големи гарвана, подскачащи наблизо. Те са нахални като чайки в контакта си с туристите, но величествени, когато разперят криле над бездната. Не случайно са един от символите на каньона.

Пътуване към Гранд Каньон

Не съм сигурна защо и как Големият каньон на река Колорадо е станал известен в българския език точно с това име. “Велик” сякаш би било по-точно.  Грандиозен, чудовищен, главозамайващ – това е усещането, което оставя, след като го видиш. “Цар на каньоните” пък си мисля аз, докато поемаме по пътя обратно, минавайки през и покрай други негови не толкова големи събратя.

Имам си лист с места, на които искам да отида. Очаквах, че Гранд Каньон ще отпадне от него след като го видя. Сега знам, че искам да се върна – да сляза до дъното му по някоя от тесните каменисти пътеки, да го прелетя с хеликоптер, да се спусна с лодка по река Колорадо, да посрещна изгрева и да видя прочутия залез. Може би, някой ден. Но искам също да се върна на каньона на Чернялка, където не съм била повече от две десетилетия.

За fortisimo.eu от САЩ – Мариана Йоргова

 

Лично във Фейсбук


Вход за потребители

Слушай Форте радио он-лайн

Още от Това е лично

Препоръчани във Фейсбук

You are here: Home Това е лично Това е лично Пътуване към Гранд Каньон

Приятели

  • Форте радио - силата да бъдеш информиран
  • Филмче.нет - сайт за филми и анимация
  • Лимонче с лед - блогът на Рошо
  • Българите в Австрия - блогът на списанието
  • ШУМ.bg - newspaper online
  • Шумен City - Порталът на Шумен

Контакти

Fortisimo.eu е проект на „Форте” ЕООД.

  • Адрес: Шумен, бул. „Велики Преслав” 47, ет. 5 
  • Email:  и
  • Реклама: 054 / 801 414, Факс: 054 / 801 414