Фортисимо

Почивен ден – мрачен, дъждовен, мързелив. Лично за мен и леко неконфортен. Причината е поредният вирус. Предпочитам уюта на фотьойла, топлото одеало, филмче, малко игри със сина ми… защото той не иска малко, а цялото ми внимание.

Потърсиха ме двама приятели, които скоро не бях виждала. Посрещането на гости щеше да ми коства известни усилия и най-вече напускане на фотьойла и одеалото. Първото нещо, което ми дойде на ум е да откажа. Минути размисъл и вече съм ги поканила… Те двамата имат интересен ден, късметлийски, който ги радва и желание да го споделят с някого. Избрали са мен. Въоръжавам се с усмивка и ги посрещам.

Говорим, смеем се, забавляваме се с остроумните шеги и игри на малкия ми син. Той всъщност винаги ме развеселява и ме кара да се усмихвам, дори когато най ми е зле. Темите минаха през днешния им късмет та до времето, когато се запознахме, весели моменти, които сме преживяли заедно. Дразнещата ми хрема и кашлицата от време на време само напомняха, че не съм във форма. Мислех си колко съм им благодарна за това, че ме потърсиха и се повеселихме заедно. На раздяла на няколко пъти си благодарихме един на друг за споделеното време в този мрачен ден. Елементарно, ще кажат някои от вас и ще се усмихнат ехидничко…

Елементарно, ама не съвсем. Замислих се. Колко пъти сме благодарили за вниманието, за отношението, колкото и дребно да е? Можем ли го, умеем ли го, трудно ли е?

Колко пъти на ден ви се случва да благодарите за каквото и да е, за най-дребните неща? На много хора не им се случва въобще! Аз благодаря за всичко в живота си!

Колко пъти, когато кажете на някой, че изглежда добре чувате репликата: „Да, бе, днес съм толкова уморен, недоспал”. С други думи, не му се вярва. Или когато кажете на някой колко добре се е справил с нещо думите са подобни: „Няма нужда, не е голяма работа”. Или когато подарявате на някого нещо, има „Благодаря”, но веднага след това „Нямаше нужда”… От скромност или от недоверчивост – не можем да приемаме вниманието, подаръците… И както трудно приемаме, така ни е трудно и да отправяме благодарност.

Благодарността е като любовта, тя извира от сърцето. Ако я нямаш, няма как да я дадеш. Ние, суровите българи все още се учим на това. През вековете генетично ни е заложено тези „глупости и глезотии” да не са важни.

Един приятел във Фейсбук, но всъщност истински реален приятел Иво - Адмирала, искрено ме просълзи. Към всички пожелания за рождения му ден от реални и виртуални приятели, Иво благодари с тези думи:

"С бразди когато милото чело
четиридесетата зима издълбае,
предишното разкошно облекло
кой в твойте дрехи ще узнае?
И на въпроса: „Онзи младенец
къде е скрил украсата младежка?“
какво ще кажеш?
В този сляп гледец?
Но туй ще бъде само зла насмешка.
Тъй по-достойно би отвърнал ти:
„В децата ми,
във тях за моя радост
живеят мойте пролетни черти.
На тях оставих първата си младост.“
 
E, драги ми Шекспире за тъга или радост си прав!
С годините едва ли помъдрях,
натрупах опит, остарях.
Приятелства създавах
и според ваште пожелания
навярно и успях!

Благодаря на всички за добрите думи!
С повечето се познаваме, някои са просто виртуални!
Не ви деля, вие сте моите Приятели!
Бъдете здрави и нека дълги години имам възможност да Ви връщам пожеланията!”

Приех неговите думи с благодарност! Той и много други хора, Слава на Бога, знаят добре цената на думите за благодарност и чудесата, които правят, следите които оставят…

Нищо в този живот не е напразно, благодаря на всички които прочетоха този текст и на всички, които и с най-дребните знаци са оставили следа в сърцето ми!

За fortisimo.eu – Нели Русева