Фортисимо

И до момента се чудя защо спрях да пиша. Когато станах майка за първи път, от гледната точка на родител, бях твърдо убедена в ползата от текстовете, в които мога да споделя без притеснение опита с детето ми. Изхождайки единствено от мисълта, че щом аз имам еди какви си трудности и радости относно отглеждането му, това ежедневие е подобно и за вас.

Макар всяко семейство от нас да е различно. И сега съм убедена, че страховете и възхищението пред прохождащите ни деца са едни и същи. Разликата е, че преди не ми пукаше да споделям моите, а сега нещо ме спира.

Намирам отговор на въпроса си в това, че едно дете  разпалва чувствата, както в посока на голяма любов, така  и в посока на отчуждение и невъзможност за каквато и да е романтика. Тогава посоката на изразяване на любовта вече е не един към друг, а единствено и само насочена към детето. Мисля, че и на мъжа и на жената в един момент ни липсва партньора ни да изрази любовта си към нас. Изчислявам, че за 3 години откак съм майчинство по 365 дни в година, понеже в тази роля няма отпуска – 1095 случки, за които, ако поне по едно изречение бях написала, не книга за родители, а няколко тома щяха да излязат.  В някои дни случките са поне по 2, което по прости сметки е равно на 2190.

2190 глътки, които преглътнах. Понякога се задавях, понякога се опивах, понякога се напивах, понякога оставах жадна, но всеки път преглъщах.

Спрях да пиша, защото всеки път се опитвам да се съпротивлявам на тези ситуации, които обтягат отношенията ни, всеки път, когато седна пред белия лист (екран) не мога да разкажа колко розово и прекрасно е да отглеждаш детето си. Как се вглеждаш в очите му и гордостта ти прелива като бездънен океан. Мога да пиша за хубавите моменти, но те не са единствените важни. Мислех, че трудностите са в неувереността ти как се ражда, как да се храни, как да се облича, къде да го водим, как да се забавляваме заедно, кои са правилните неща, за да израства „правилен човек” – добър, умен, културен, честен и отговорен.

И всеки път започвах с хубава история – ама само да знаете колко весело си прекарваме и след третия ред стигах до момента на „торнадото”, който се зароди преди, след или по време на веселото. Всяка история е придружена от някакво изпитание за нервите. И си казвах „Абе, какво да ги занимавам хората с моите глупости”. Постепенно станах неуверена. Точно такъв е глупавият повод, който този път ме накара да седна да го напиша.

Много се дразня, когато съм решила, че някакво правило относно детето трябва да се спазва и половинката ми потъпква това мое желание като незначително. Това ме лишава от силата ми да вярвам, че решенията ми относно възпитанието  са правилни. Тъпо е да се караме заради децата си, но е факт, че го правим най-често. Нещото, което създаваме, за да ни сближи, за да ни обедини, ни разделя и отдалечава.

Бях стигнала до романтиката. Има деца, няма романтика. Романтика има, когато са двама души, мисля, че да се гледате в очите е едно от основните неща, защото после няма време дори за това да се погледнете. И двамата гледате другите очи – малките очи, те вече говорят с най-чистата и свята любов, децата са невинни. Очите им са душата им.

Да преглътна, да продължа, да не се засегна ми е най-трудно. Поне успях да скъся периода до една нощ. Като преспим заедно в леглото, като затворя очи и той е до мен, на сутринта  нов ден. На принципа, че силата на болката, която имаш от едно убождане, се неутрализира с по-силно убождане. Това е ежедневието. Ако не преглътнеш, няма как да продължиш. Утре убождането ще е по-силно.

Не е стресиращо, но е уморително. Уморително ми става само, когато само нещо поискам. Не знам как е възможно да искаш от детето си, убедих се обаче, че не е уморително , когато му даваш. Даваш, даваш. Но като започнеш да мислиш, че само даваш – храниш го, переш, готвиш по 4 пъти, повтаряш милион пъти едни и същи неща, прибираш играчки по 3 пъти на ден, преспиваш го по един час, разказваш едни и същи приказки, защото то винаги иска тях, а дори веднъж да има кой да сложи на теб топла вечеря и да ти каже: „Хайде седни да се нахраниш” ще се почувстваш щастлив. Мислиш ли за това става уморително. Затова мисля че майките винаги имат сили за всичко, защото не мислят, а действат.

За fortisimo.eu – Деси Кръстева (снимка: kidproofblog.com)