Фортисимо – това е лично!

Хората, които не са били там, я възприемат по два начина. Или като едно от най-романтичните места на света, или като поредната туристическа дестинация, която бавно, но сигурно се руши и мирише на тиня. Аз отидох.

Видях и двете лица. Градът наистина полека се разпада. Но в този разпад има някаква магия. Усещане, което винаги е там и няма достатъчно чувствени думи, които да го опишат. На който и да е език. Едно от клишетата за Венеция е, че там се срещат история и съвремие. Не е вярно. Не се срещат. Миналото не е минало. То още е там. А настоящето е само под наем, на гости...

Ще разбереш това в мига, в който видиш как от гарата на сушата – вече си на крачка от водата. Не може да не усетиш, че дори умората в този град е различна. И не те отказва, а те кара да продължиш. Венеция има какво да разкаже за своите 15 века живот. Особено за последните пет. Но дори да не стъпиш в нито един закрит музей, пак ще чуеш как всяка уличка говори.

Докато изкачваш някой от 400-те мостове и мостчета, неминуемо ще те обземе объркване. Не толкова заради лабиринта от преплетени малки пътечки, колкото от бунта на сетивата. Където и да си бил преди това – зрението, слухът и обонянието ти няма как да са претръпнали достатъчно. Ще те обърка непрестанното жужене на поне 10 различни езика, разваленият английски на местните, песента на гондолиера или само тихият плисък от досега на греблото и водата.

Ноздрите ти дълго ще помнят аромата на току-що изпечени домашни сладки, който те дърпа към някое от стотиците магазинчета. А там обикновено те посрещат баба или дядо, които криво-ляво обясняват как всичко пред теб е излязло из собствените им ръце. Усмихват се благо и достолепно. Така, че да се усетиш вкъщи. И преди да усетиш каквото и да е още, да си купиш поне една бисквита. Не се мръщят, че е само една. Напротив. Радват се на куците ти опити да прочетеш името на какво искаш да си вземеш. Знаят, че до края на деня тук със сигурност ще спрат поне още поне стотина чужденци като теб. Влюбени във венецианските сладки. И далеч не само в тях. А ти ще продължиш в плетеницата от пътища, ще си купиш и от другаде. Конкуренция няма. Защото клиенти има за всички. Дори умът ти да не го осъзнава, стомахът ти ще разбере – Италия не е само паста и пица. Венеция не е само гондоли.

Очарование се крие дори в миризмата на застояла вода. Дори на рибния пазар, запазен от векове като забележителност. Същият пазар, през който Джони Деп бяга, докато го гонят руснаци в „Туристът”. Апропо – след като бях там, вече мога да кажа, че филмът представя обидно малко националности. Освен това – голяма част от чара му е всъщност майсторски видеомонтаж.

И, както се пееше, очите ми ме молеха да спра да гледам. Но не можех да си позволя да не видя толкова много цветове. Цветът на водата, която е навсякъде. Олющените шарени фасади, понякога застрашително наклонени. И великолепието на милионите маски, които сякаш те наблюдават без очи от всяка крачка. Блясъкът и красотата на муранското стъкло, поминък на един цял остров. Или изяществото на дантелата от съседния остров Бурано. И още, и още шарении, сладка болка за окото и храна за душата.

Успях да се докосна и до континентална Венеция – далеч от мостовете и миризмата. Там, където рязко навлизаш в съвремието. И виждаш колко далеч е България от европейското настояще. Първо и главно като обществено съзнание. Едва след това – като инфраструктура. Оставих тези думи за накрая, защото не искам да пригласям в мрънкането на оня многохиляден хор оплаквачи, който само реве колко сме назад. Смисъл от болезнени сравнения няма. Назад сме, защото сме на Балканите. И защото когато управата на държавата Венеция е ковала закони и ред в Двореца на Дожите, по нашите земи още е свистял ятаганът. И не можем да променим това. Докато все още наваксваме историята не смогваме да усвоим и културата.

Това обаче не пречи да я опознаем. А Венеция е само едно от задължителните места. Град, който ще те забрави, сякаш никога не си стъпвал наблизо. Но ти него няма да забравиш.

За fortisimo.eu – Рошо Иванов (iceandlemon.blogspot.com)