Фортисимо

Не е нужно останките на миналото да стават жарава за бъдещето

Темата за агентурното минало на българските популярни личности се оказа почти толкова универсална, колкото тази за времето навън. Това беше особено осезаемо в първите месеци след обявяването на списъка със сътрудници.

Тогава всеки се чувстваше някак морално призван да произнесе тежката си присъда срещу „публично опозорените в Списъците на срама“.

От края на 2008 г., та и досега Комисията по досиетата дебело подчертава, че не цели бъдеща лустрация, а само морално възмездие. Удобно. И донякъде необходимо. Но само на пръв, и то бегъл, поглед. Защо?

Много преди да заработи тази комисия с ужасно дълго име, евентуалното сътрудничество със структурите на Държавна сигурност се ползваше като евтин компромат на общо основание. Излиза Драган по някоя национална телевизия, сочи с пръст към Петкан, и го гълчи: „Ти си човек втора ръка, защото си бивш доносник“. И Петкан няма какво да направи, освен да иде в друга гостоприемна медия, да си върне „услугата“ тъпкано. Така сработваше принципът „Аз веднъж да кажа, … пък ти доказвай, че нямаш сестра“.

Гнилите факти, с които се замеряха Драган и Петкан, нямаше как да бъдат проверени. Затова и оставаха в пространството като твърде често употребявани слухове. А обществеността виновно оправдаваше интереса си с максимата за малкото налична истина във всеки преповторен слух.

За редовия зрител това отначало си беше зрелищно. Хората изпитват мазохистичен афинитет към словесни престрелки, дори когато са халосни. Пък и българите сме колкото малък, толкова и комплексиран народ. Доволни сме като видим, че има и по-лоши от нас. Кеф ни прави да гледаме как нечий свят се руши, щом нашата бърлога още си е на мястото. Злобата е като мързела – тя не мори, ама колко мъчи…

Проблемен се оказа начинът, по който реагираха медиите. Преди огласяването на агенти и сътрудници всеки редактор сякаш обожаваше темата за ДС. Тя беше прекрасен пълнеж на някоя и друга колона или минута. Все някой ще оклепа някого. Пък сетне вторият ако вземе да поиска и право на отговор… ето ти пълнеж.

Като пълнеж. Така битува и все още в медиите темата за бившите „агенти“. Твърде малко колеги се сетиха да обяснят на аудиторията си, че все пак има огромна разлика между сътрудници, агенти и оперативни работници. Зрителят е тъп и няма нужда от затормозяващи уточнения. Затова – всички са доносници. И това е много лошо. Точка.

Да, ама не. Покрай вродения си морален далтонизъм, медиите забравиха, че дори да не виждат света пълноцветен, той не е и съвсем чернобял. В него, ако не цветове, има поне нива на сивото. Вместо да стават съдник на ринга, може би журналистите трябваше да се поставят „в обувките“ на някой от боксьорите. За да могат адекватно и, ако не обективно, то многостранно, да покажат поне на младия българин колко е разнолик социалистическият човек. Младият, който, като мен не помни мощта на Апарата. За да може и аз и той да видим лицето на дребния кариерист, но и на простия човечец в безизходица. На партийния подлизурко, срещу това на онзи, заплашен да няма бъдеще. Никой не показа контраста между глуповатия патриот, искрено вярващ, че служи на Родината. И другият, който днес „невинно“ оправдава доносите си с удобството на тежката репресия. Ужасът на недопускащия това за неправилно, срещу жадния за привилегии…

Дотук неслучайно говорих в минало време. От една страна – защото досиетата са минало. И, както ми отговориха в една минианкета по темата, „Всеки има право на лошо минало и ново начало, на чисто“. От там дойде и епиграфът на текста. А както отбелязва и доц. Георги Лозанов във филма „Досието на ДС“ – нашата най-голяма грешка е това, „че не можем да се справим с миналото си”.

От другата страна обаче остана също популярно мнение – че трябва да се обявят имената на всички, сътрудничили на ДС, без значение дали са публични личности, или не. Причината: „така много хора ще станат „очаровани“ колко техни „близки“ са ги предали“.

Има и още една причина да ползвам минало време за това как медиите говореХА за досиетата. Те вече почти не говорят. След като информацията стана общодостъпна, тя сякаш се обезцени. В нея няма нищо сензационно, тя вече не привлича и не продава. Или е факт, или не е. Имената са известни. И единственото, което може да бъде подхвърлено, е отчаян намек за унищожено досие. Но само в краен случай на тематичен запек. Толкова.

И накрая – медиите с ужас продължават да игнорират активно най-притеснителния факт. Че няма нито една, където сътрудници на Шесто управление да не са (били) на ръководни постове. Не само в медиите, а във всички области на обществения живот. Те тоя лук нито са го яли, нито са го мирисали. Такова нещо не се е случвало. Не се и случва.

Затова – за досиетата и за българските медии – само в минало време.

За fortisimo.eu – Рошо Иванов (iceandlemon.blogspot.com, снимка: dnevnik.bg)