Фортисимо

„Глупавият се гордее с това,
от което умният се срамува.”

Това го написах, когато се разгневих след като за пореден път се съгласих с приятел, че „българите сме такива”.

„Българите сме такива, няма оправия” – каза той по повод на последната серия от първия сезон на актуален сериал от сезона на сериалите. Няма да го разказвам, само ще спомена кьор-софра, купени избори, чалгаджийка и прозрение на председателка на избирателна комисия, че това е „единственият ден, в който българите си хвърлят хартийката в кутията, а не на улицата”.

„Българите сме такива, няма оправия”. Първо се съгласих и то не защото го каза приятел, а защото често пъти съм използвала същите думи, когато съм сломена от простотия, немотия, дивотия и други ежедневни срещи с познатия вид.

После се разгневих – защото моят приятел е българин, но не е Такъв! Той е мил, добър и честен човек, не слуша чалга, не си хвърля боклуците през прозореца на колата, а безпомощно се възмущава, когато някой идиот пред него направи това. Другите ми приятели също са българи, но не са Такива. Моето семейство не е Такова. Аз не съм Такава. Срещала съм и други Хора, които не познавам толкова добре, но това, което съм видяла от тях, не е било нечистоплътно, просташко, използваческо, самодоволно и грозно.

Толкова Хора има в тази страна и далече от нея, които абсолютно несправедливо попадат в квалификация, която тези, които я заслужават, дори не могат да артикулират членоразделно, камо ли да я отнесат към себе си и своите себеподобни. Моето семейство, Моите приятели, Хората, които съм срещала, Хора, които може никога да не срещна, Аз, всички Ние – не го заслужаваме.

Не го заслужават децата ни, чиито джобове са пълни с хартийки, защото не им и минава през ум да ги хвърлят на пътя.

Не го заслужават тези, които спират на пешеходни пътеки с риск някой да се забие в задницата на колата им и да ги напсува.

Не го заслужават тези, които са посмели с дистанционното да потърсят нещо по-тихо и стойностно пред воя, врявата и вонята, които напират от екрана. Абсолютно не съм съгласна милите, добри и честни хора да се срамуват за нещо, което никога не биха направили, и да страдат от образ, който някакви разпищолени мозъци и тела са им приготвили като присъда.

Категорично съм против обобщението какви са българите. (Впрочем, против съм и обобщението какви са американците, германците, белгийците, гърците и която и друга националност!).

Стойностни и талантливи хора, научени от родители и приятели да не воюват с лакти и нокти, да не преминават през трупове, да не говорят на „ма”, да не си носят палтата с обърнати етикети, за да се види колко са скъпи – тези Хора не заслужават да бягат от националността си заради Другите, които й печелят клишета.

Хората, които безпомощно стоят пред гаражите си сутрин, защото за пореден път някой е спрял с колата си – въпреки умолителните табели „Не паркирайте, гаражът се ползва!” (Забелязали ли сте абсурда – Хората, за чиито права в момента се боря, спазват абсолютно правописа дори на подобни самоделни табели, които са предназначени единствено за малоумници, защото не знам кой друг би си метнал колата така, за да отиде някъде нещо да върши!).

Тези Хора са Българите и не са плод на зловещ експеримент, на грешка във възпитанието, на старателно заличаване на ценности (както се заличават пръстови отпечатъци от професионални крадци), на ампутирана естетика, състрадателност, почтеност, страх от Бога (както се ампутират палците на отредените-да-бъдат- джебчии).

Съчувствам дълбоко на Тези, които са нещастни и не го осъзнават, но нямам намерение да им преотстъпвам правото да ме определят и да ме принуждават да бягам.

Ще повярвам в мощната сила на изкуството, когато след филма някой от Тези, които са нещастни, но не го осъзнават, каже на себе си „ей т`ва сме ние…”, без да назове непознатото чувство, което изпитва за първи път и което го плаши.

С чувството за срам ще дойде и оправията.

За fortisimo.eu – Милена Михайлова