Фортисимо

Обичате ли да си спомняте безгрижните детски години? А колко често го правите? Може би някои от вас си припомнят тези свидни години с удоволствие и вълнение, други с тъга, а трети избягват въобще да го правят.

Тези редове са посветени на милите ни, скъпи спомени и хубавите преживявания, на онова, за което си спомняме, с много любов, трепет, усмивки, със смях и малко сълзи.

През изминалата седмица се проведе един от най – известните панаири в Североизточна България – Поповският русалски панаир. Нарича се така защото се провежда през „Росалийската неделя” – седмицата, с която пък започва празникът на Свети Дух.

Панаирът за това малко, но красиво градче е празник, ритуал, истинска семейна традиция, защото събира разпръсналите се по света и родината поповчани отново в техния роден град.

Това зрелище от огромен брой най-различни сергии и атракции продължава цяла седмица, а разгарът му е в последните три дни, които винаги се падат петък, събота и неделя. През тази росалийска седмица градът се преобразява. Изпълва се с много хора – гости пристигнали от цяла България. И тази година жителите и гостите останаха верни на дългогодишната традиция и отделиха и време, и средства за да го обиколят. Трикилометровият панаир беше разположен по цялата улица "Панаирна", та чак до края на бул. "България".

Всичките ми мили спомени и силни преживявания са свързани с това малко градче и този пъстър панаир – панаир на детството. Вървейки из тази пъстроцветна картина, ме обзе едно чувство от болка и радост. За миг цялото това очарование, усещането за свобода, спокойствие, приказност и искрицата радост от детските години се върнаха. Панаирът на нашето детство все още беше тук и ни чакаше, все още беше жив! Детските спомени се оказаха толкова силни, ярки и трайни... Във всичко това има някаква необяснима магия. Панаирът за нас бе центърът на всички забавления, из който ние си щъкахме необезпокоявано. Никой и нищо не можеше да ни задържи в къщи, а и никакви наказания не ни ловяха.

Спомням си, че за панаира всички се приготвяха отдалеч. Бабчето скубеше тревата в двора с голи ръце – къде ти в тия години косачки – та нали щяха да дойдат сватята, всички близки и далечни роднини, канени и неканени. Само за това се приказваше в цялата тая суетня. Колко беше празнично. А леглата никога не стигаха, затова се спеше на пода. Спали недоспали сутринта всички ставаха рано и "пил не пил кайве" и хайде пак на панаира.

А там тъпканицата – народ, сръбска музика, селяни и граждани, млади и стари и всички издокарани, и радостни, и весели хората, и всички цъкащи от възхищение, доволни, че са на панаир. А за по-възрастните панаирът не се броеше, ако не си купеха я тиган, я тенджера. А ние какви диванета сме били?! Пиехме забранената "Coca-Cola" газирана и ледена, и барабар с по-големите се въртяхме на забранените синджирени люлки. На всяка крачка сергия, шарения и се редиш и чакаш на опашка за всичко – да стреляш по тенекиените кутийки, да се качиш на люлките, на виенското колело. Ядяхме пици в онези големи загорели черни метални форми, които приличат на гигантски капачки от безалкохолно. Хапвахме захарен памук  в неограничени количества и си правехме мустаци.

Напук на нейно величество кризата, панаирът се разписа и за това лято. Градът отново се изпълни с живот, с голямо разнообразие от различни стоки и изделия за всеки джоб и всеки вкус. Майстори и занаятчии от всички краища на страната показаха своите произведения. Панаирът не мина и без циганските номера тука има – тука нема. Сергиите и увеселителните атракции примамваха своите посетители.

Отвсякъде се носеше аромат на кебапчета, кюфтенца с картофки, пиленца на жар, скара, дюнери, пенлива бира, казанлъшки понички. А малките се радваха на цветния пухкав захарен памук, кремче в хрупкава фунийка, шекерено петле и какво ли още не.

Панаирът не мина без своите атракциони, които бяха над 10 вида: бънджи-катапулт, блъскащи се колички, виенско колело, люлки, гондола, влакчета, замъци, змей, въртележки и др. Само за 3 лева посетителите можеха да си докарат инфаркт, качвайки се на центрофугата. А всеки дръзнал да го направи викаше на помощ майка си, а други се уповаваха на Господ.

Панаирът е детството на всеки един от нас. Несъмнено отминало е безвъзвратно, но това усещане ми показа, че дълбоко вътре в себе си ние сме абсолютно същите и че времето е без значение.

За fortisimo.eu – Хрисимира Димитрова