Жеги, рутина и някакво безличие съпътстват сякаш тези дни. Умора ли е или скука?! Дискусиите – все още в зародиш. Или се готвим за предизборни дебати?! Ще гласуваме наесен, ще очакваме новото и хубавото.
Ще слушаме. Ще решим. И ще „дадем” гласа си. Имаме право на избор.
Но друг избор напоследък излиза на преден план. Време е да помислим, поспорим и в крайна сметка решим. Дойде ли времето да избираме сами за себе си края?! Краят на всичко. На времето с обичаните хора, на мечтите и чакането за сбъдването им. На плановете, идеите. На малките радости от деня. Краят на болката. Краят на живота ни.
Тези дни доста хора изказаха противоречиви тези за евтаназията. „Актът, с който някой отнема живота на друг по негова изрична молба или поради необходимост (милост, липса на надежда)”. Смърт, причинена за доброто на човека. Смъртта като край на агонията, на болката. На безнадеждността.
Преди години бих се борила и спорила. Не бих подкрепила краят на нещо, което не засяга само теб. Смъртта не бих подкрепила. Но днес...
Първо замълчах, послушах, спомних си... Признавам, че съм пристрастна към темата и вече не толкова категорична. Мисля си, че трябва да има всеки и това право. Като правото на живот.
Сър Тери Пратчет започна вече процедура за получаване на евтаназия в Швейцария. В България евтаназията е подсъдна. Във Великобритания всеки, който бъде осъден за съдействие при самоубийство може да получи до 14 години затвор. Всъщност малко европейски страни казват „ДА” на асистираното самоубийство за хора с неличими болести.
Отгледах две деца. Виждах ден след ден как растат, научават, успяват повече. Виждах как се учат да вървят. Как всеки ден използват повече думи. Виждах как от бебе стават малък човек. Как очакват още, и още да пораснат. Видях и друго. Обратното. Щастлива съм, че не чух какво е да го изпиташ. Не чух думите „боли”, „не мога повече”, „не искам”. Това не значи, че не било с писък искано. Не чух. Усетих.
Когато всички знаят, че няма значение дали утре ще е слънчево. Че утре ще боли повече от днес. Че няма да можеш и това, което е днес да постигнеш. Че летвата на успеха е паднала до етап да си отвориш очите. Да прошепнеш. Да плачеш без глас или с последните си сили, тогава въпросът е не „дали”, а „кога”.
Тогава просто чакаш и те е страх. Попиваш лицата на близките си.
Аз искам да имам избор. Да преценя сега. Не искам край, загубила човешкия си вид. Не трябва да изгубя правото да чувствам и да изразявам емоциите си. Не искам безнадеждна суетня. Не машини да трептят. Не да чакам... нищото.
Ако не мога да бъда аз, нека да е сега. И това да е моят избор.
За fortisimo.eu – Мариана Добрева
0 коментара