Съдбата сигурно ми има зъб, щом ме е пратила да се родя в България. Ако бях проплакал другаде в Европа – сега щяха да ми прислужват българи. Щяха първо да построят и да измажат новия ми европейски дом.
Сетне да пренесат на гръб обзавеждането и да приберат у тях вехториите, които аз бих изхвърлил. Всъщност, като се замисля – пак те щяха да ми ги хвърлят. После същите тези българи щяха да ми чистят пода. И тоалетните. Да ми оправят леглото и да плевят градината. Да ми гледат сополивото дете и, заедно с него, да учат моя език.
Едни българи щяха да поддържат дома ми. Други обаче щяха да си направят фалшиви документи, с които да си купят оръжие. А после с него да ме заплашат и ограбят по пладне. Да източат банковата ми сметка. Да ми продадат златото или просто да си свиват дреболии.
Ако бях обикновен европейски коцкар, сигурно щях да си мисля, че повечето българки са лесни. Но вероятно щях и да съм чувал, че някои са горделиви. И не пускат. Странно стадо. Ако пък ми се случеше да съм застаряваща мома от Европата – дотогава щях да съм разбрала, че повечето български градинари не са като онзи от „Отчаяни съпруги“. Така и нямаше да проумявам защо някои са бели като руснаци, а други – черни като афроамериканци. Употребата на „афроамериканец“ и „цветнокож“ щяха да свидетелстват за приличното ми образование. А като стана дума за образование – навярно щях да се забавлявам колко лъжливо племе са това, българите. Представяте ли си, някои от тях твърдели, че в страната си били учители, лекари, икономисти… Да, бе! А аз съм ядрен физик…
Че искат и да им се плаща прилично…
„Абе, ало! Ами нали твоята мизерна държавица е най-бедната в Европейския съюз. Всичките й субсидии идват от моите данъци. По оперативни програми за развитие, щото сте такива – недоразвити. Ти какви пари още си тръгнал да ми искаш? Стана тя! Нали от моите парцали твоите роднини в България се радват на second-hand? Затова ти, българино, ще строиш моите европейски пътища, по които да форсирам новата си кола. На половин надница и без документи. Докато твоето правителство се хвали с коя… едва четвъртата (?!) си магистрала, градена с моите пари – ще бачкаш. И няма да питаш за повече. Защото даже това, което сега ти давам, е само от съжаление.
Съжалявам те. Не си виновен. Но аз съм роден в Стара Европа, пък ти – на външната й граница. А на изток сте едни такива… „погранично обременени“. Щом след края на комунизма българите още не можете да се освестите – значи нещо сте сбъркани генетично. В кода ви е грешката и не зависи от вас. Сигурно просто… съдбата ви има зъб“.
Спомоществовател вечен: всеки европеец
Ако този измислен сюжет ви звучи пресилено, значи сте щастливци. Но в случай, че ви изглежда напълно възможен и даже отеква познато – вероятно сте от милионите български семейства с няколко роднини по-малко. Живи, но в отвъдното – зад граница. Изкуствено поддържащи живота на малкото останали в страната им. С оскъдни, но животоспасяващи финансови инжекции.
Съдбата определено ми има зъб, щом е изпратила душата ми в България. Държавата, където екзистенциалният минимум диша във врата на минималната работна заплата.
Да, мисля си, може да не съм любимец на съдбата. Но пък тя със сигурност не ме и мрази. Иначе нямаше да ме пръкне в задния двор на Европа, а направо в Африка или Близкия изток. Колкото и малко родолюбци да останаха – нека не си позволяваме да забравим:
мирният нисък стандарт е за предпочитане
пред въоръжената липса на всякакви стандарти.
Информационен повод
За fortisimo.eu – Рошо Иванов (iceandlemon.blogspot.com)
0 коментара