Отдавна се каня да споделя мислите си и текстът на Рошо Иванов ме провокира. От къде да започна? Нека да е от това, че аз съм една от така наречените „емигранти“ или за други по-скоро казано „гурбетчии“.
Безкрайно омразна за мен дума, която свързвам със мизерия, евтина храна, ниско платена работа, дюшек на земята без чаршафи в стая с още осем-десет българи, чиито дни минават в работа по строителните обекти или като чистачки в богати европейски домове. Вечерите на тези българи се състоят в безкрайни разговори за живота в България, колко хубаво е там, и колко страдат за милата си родина, отпивайки жадни глътки от евтината ракия, прекарана през границите, за да е един вид мил спомен за миналите дни и разтушение за настоящите.
Мила картинка, мили хора… чак да ги съжалиш. Страдат и пият, пият и страдат, и събират пари, за да си купят апартамент в София някой ден, щото те ще се върнат, ще се върнат и ще си купят заветния апартамент в покрайнините на Люлин 9. Няма да е голям, най-много едностаен, а пък ако не стигнат парите може и студио, даже още по-добре, защото пак всичко ще е в една стая, само дето дюшекът ще бъде заменен със разтегателен диван.
Този тип българин не желае да се интегрира, не желае да учи, не желае да се развива, защото не желае да остане „гурбетчия“. Защото той е нещо повече, той е над другите, той живее с мисълта да се завърне в обетованата страна, където слънцето свети по-ярко, тревата е по-зелена, има повече кафета и повече свободно време да седи безгрижно, да пие кафе и сода в продължение на два часа и да коментира преминаващите, а също така да разказва безкрайните истории колко тъпи са европейците и как не знаят да живеят. Защото той е патриот.
Какво означава думата патриот? Ами означава: „любов, обич към родината и желанието за опазването й. Възхищение от националните постижения, привързаност към родната земя, език и традиции. Патриотизмът на дело изисква безкористна и всеотдайна работа за въздигане на народа и родината.“
Аз съм сигурна, че не точно това разбират под патриотизъм тези българи, идеята е малко по-различна. Идеята е, че е по-лесно в България. По-лесно е да се заобикалят правилата, по-лесно е да се караш и спориш, защото говориш езика, по-лесно е да минеш между капките и ако имаш правилните връзки и познати всичко е постижимо. Това не е патриотизъм, това е паразитизъм.
Този тип българин прекарва доста голяма част от живота си като „гурбетчия“, по-точно казано той не живее, той работи по цял ден по строежите, или търка подове и гледа чужди деца с едната надежда да се завърне в България, но… за съжаление там не го чака по-светло бъдеще, но поне така изглежда всяка вечер докато отпива от ракията. А животът си отминава, годините текат и все парите не са достатъчно за апартамента в Люлин. И един ден когато ги събере и се завърне на летище София с просълзени очи, и всъщност разбере, че пустият апартамент му е изял осем години от живота, започва да проклина съдбата си, съдбата на Българина.
А за България какво да кажа? Да, със сигурност ги има тази шепа хора, които са успели да постигнат нещо, но реалността за други е една борба, не борба за по-добър живот, а борба за оцеляване.
Аз не желая да се завърна в тази страна. Животът ми не се състои в безкрайното преследване на тази идея. Някои ме наричат емигрантка, други „гурбетчийка“ , а реалността е, че една друга държава – „чужбината“ ми даде много повече от това което някога България е направила. Да, минах по трудния път. Работих, докато учех, но също така не се самосъжалявах и след всяко падане се изправях и продължавах с двойна сила да постигам мечтите, които България беше разрушила. И тази „чужбина“ ме подкрепяше във всяка моя стъпка, и все още ме подкрепя. Никога не съм била част от гореспоменатите „гурбетчии“ , те са друга порода, които гледат с омраза на мен, че не съм ПО-българка някак си, че не обичам родината си, и че нямам намерение да се завърна в милата ни родна страна. Нека е така!
Преди няколко дни минах покрай едно гробище за големи машини (трактори, багери, валяци, камиони), което ми напомни за поколението на родителите ми. Едни такива големи и тъжни някак си, с ръжда, много ръжда по цялата им повърхност, болни, заземени и неподвижни, оградени с бодлива тел, случайно да не вземе някой да избяга, с отпуснати кофи и проникнали бурени около тях, със спукани гуми, някои даже и без гуми, със спомен от някаква боя по тях от времето, когато всички са ги ползвали, ползвали, ползвали… И сега лежат захвърлени и непотребни, дори в тежест на ръководството, че няма какво да правят с тях, а разходите текат. Тъжно.
За каква родина и за какъв патриотизъм иде дума, за какво изобщо говорим? Това ли е всъщност „мирният нисък стандарт“, който е за предпочитане? Не, благодаря!
Аз съм патриот! Родителите ми са моята държава, родителите ми са моята страна, и ако бяха на Северния полюс аз там щях да се връщам не заради безкрайното синьо небе и необятни красоти, а заради тях.
За fortisimo.eu – Милена Боянова (текст и снимка: www.vchera.bg)
0 коментара