Сигурно почти всяко малко момиченце иска да стане певица, актриса и да е известна. Когато са малки децата дори не предполагат какво нещастие си пожелават. Те просто подражават на големите момичета с хубави тоалети и гримове. Тайничко искат да бъдат на тяхно място.
Защо се сетих затова ли? Силно ме потресе новината за смъртта на Ейми Уайнхаус. Девойче на едва 27 години, а толкова известно.
Няма я вече, отиде си. Във Facebook запреливаха предположения каква е причината за трагичния й край, но повечето теории се обединиха около дрогата и алкохола. Разни чичковци размахваха пръст и осъждаха момичето, че е залитнало по грешния път, но сигурна съм, нито един от тях не помисли какво я е накарало да посегне към забранения плод. А защо никой не се замисли преди да я осъди как се носи този товар от огромна популярност, камери, прожектори, папараци и непрекъснат интерес към личния живот. Вярно е, че не това е начинът за справяне със стреса, но в един момент психиката явно не издържа и човек залита.
Разсъждавам над тази тема, защото в известна степен, разбира се хиляди пъти в по- малки мащаби, съм се чувствала като нея. Бях на 19 когато се явих на конкурс за говорител в местната кабелна телевизия. Никога не съм искала да се занимавам с това и не знам кое ме привлече натам, но като на шега (или не) ме одобриха и попаднах в един вълшебен свят. Разбира се в шуменските телевизии не всичко е толкова вълшебно както си го представят хората, но още от първите месеци работа започвах да усещам товара, който щях да нося години наред. Не можех да мина по главната улица без да ме сочат с пръст, не можех да вляза в магазин без да се зачудят откъде ме познават, не можех да си позволя да изляза с рошава коса или раздърпани дрехи. Между другото това не съм го правила и преди работата ми в телевизията.
Чувстваш се като забодена под микроскоп пеперуда, която наблюдават. Така и не можах да свикна със соченето с пръст, но аз ви говоря за град като Шумен, а представете си какво е положението на Ейми Уайнхаус в Холивуд. Тя не може да се скрие, познават я навсякъде, това е товар, който не всеки може да носи. Питам се защо тези малки момичета, изпълнени с толкова амбиции, искат да бъдат известни? Наред с популярността, с която се сдобих съвсем без да искам, работата ми беше свързана с огромен стрес. Ще повярвате ли, че в началото всяка вечер, прибирайки се след емисия новини у дома, аз се затварях и плачех. Само така си изливах огромното притеснение, от което така и не се отървах. Помня, че ставах на огромни червени петна от стрес, помня, че дълго след като легнех не можех да заспя. Ще си кажете, тази пък за каква се е помислила, показвала се по телевизията и вече се мисли за голямата звезда.
Не говоря затова, става дума за огромния стрес, който ти причинява вниманието на хората. Още повече завърших образованието си в съвсем друга област и нямах никакъв опит в сферата на медиите. Учех се от всички колеги, от всеки вземах по нещо, трябваше да се доказвам ден след ден. Сега като се замисля съжалявам, че толкова се бях вманиачила в работата си, защото това ми отне ужасно много.
Сега си давам сметка колко смешна съм била в очите на колегите, които се връщаха оттам, където аз тепърва отивах. Надявам се да са ми простили грешките на младостта. В такива условия преминаха близо 9 години докато се разделих с телевизията. В този момент ме заляха с поне 6 предложения за работа, кое от кое по-примамливи, но аз усещах, че имам нужда да спра. Знаех, че тази съвършена машина, наречена организъм, някой ден ще ми отмъсти затова, че работех дори насън. Така си дадох почивка.
Да, но който е свикнал да работи на такова натоварване знае, че не се почива току така. Започнаха да се появяват разни заболявания, за които и не бях подозирала, че съществуват. Сблъсках се и с диагноза, за която по-късно разбрах,че се нарича паническо разстройство и, с която хората прекарват години наред, а някои и с нея си отиват. Слава богу успях да преживея и това за месеци. Малко по-малко започнах да стъпвам на краката си, да се отърсвам от преживяния стрес и да поглеждам напред.
Оттогава съм си обещала, че ще се обичам, ще почивам, а работата си ще оставям в офиса. Питам се ако трябваше да се върна назад бих ли избрала отново да работя това?
Сигурна съм, че отговорът пак щеше да е положителен. Телевизията ми отне, но и ми даде страшно много. Това е тръпка за цял живот... Всъщност това е начин на живот. Но всичко трябва да е в умерени граници.
Дълго мислих дали да се подпиша под този текст и реших, че няма какво да крия. Ако тези 20-30 реда помогнат на дори един човек да се замисли, че ние и здравето ни сме най-важни и нито една работа, твърде добре платена, не могат да заменят това, ще бъда щастлива.
За fortisimo.eu историята разказа Силвия Терзиева (снимки: kliuki.info)
0 коментара