Има хора, места, времена и усмивки, които не са подвластни на времето. Не се забравят. Както и да израснеш, каквото и да ти се случи, какъвто и да станеш, има събития и хора, които остават, те учат, водят и те усмихват занапред в живота ти, дори дълго време след като ги няма на този свят.
Преди време представих на читателите на Фортисимо едно момче, което колекционира музика. Ивелин Митев, познат на приятелите си като Адмирала. Заедно с хилядите грамофонни плочи, Иво колекционира и спомени, свързани с музиката. С времето, ние с Иво, намерихме и други неща, които харесваме и двамата. Неотдавна разбрах, че Иво познава лично някого, на когото и аз съм симпатизирала. Познат като Кембълът от малкия екран, този чудак вече живее само в спомените на близките си и тези, които са се докоснали до него през годините.
Помолих Иво да сподели частица от своето познанство с Кембъла, без повод, с усмивка и мъничко тъга. Просто един миг от доброто старо време…
„1989 г. Шумен – студентската дискотека и десетки ръце във въздуха под ритъма на „Еnjoy The Silence”. Музиката притихва. От малката кабинка на дисководещия се подава голяма глава, гърбав нос и много къдрава коса, усмихва се самодоволно и изстрелва - „Специален поздрав за момчетата с тирантите – Джониииииии Бииииии Гуууууд”!
Краси, единият с тирантите намръщено казва – „Къдравия пак ни е...ва, казах му всеки друг рок-н-ролл, но не и Джони”. Споглеждаме се и по възможно най-бързия начин изтрелваме крака и ръце с ритъма. Смях и подмятания по адрес на водещия съпровождат целия танц, изпълнен с динамика. Това е поредната събота вечер с Madonna, Phil Collins, Supermax, Depeche Mode, Kool & The Gang и... Кембъла.
Образът на странника от кабинката с надпис „Мерси, не се пие” и днес изплува в мен, кара ме да се усмихвам и в същото време нещо тъжно носталгично нахлува в мен...
- „Малък (моа), черният ми приятел има нужда от специално тесто с червен пипер, олио и малко сол. Утре в девет да донесеш и ножицата за ламарина”.
В девет точка нула, с плик тесто и ножица за ламарина блъскам неистово по врата на блок №4 от студентските общежития. Илко – съквартирантът, отваря сънен и с поглед ми показва стаята на Кембъла. Отварям. Черна птица върху разхвърляни касети, две фигури мърдат забързано под почти бял чаршаф ;) Изчервявам се и за миг се озовавам в коридора с намерение да хукна по стъпалата надолу. От стаята обаче се чува глас: „Малък, край... влизай”.
Плахо бутнах вратата, надигнах глава и се озовах в чудния и шарен свят на Кембъла. Излязох на терасата и започнах да правя малки късове тесто за Черното пиле (едно перушинесто гардже, попаднало под опеката му). В същия момент осъзнах, че аз бях под другото му крило. Учеше ме на всичко. Креативност, чувства, как да пусна най-доброто парче в дискотеката, как невзрачна ламарина се превръща в изкуство и краси дамските уши, как да сритам нечий задник без да ме заболи крака…
Е, от този ден нататък си признавам, гледах на него като на герой. Защо ли? Заради грубоватия и обиден понякога тон, заради непринудеността си или заради това, че го обичаха всички девойки? Мисля, че не. Издигнах го в култ заради умението му да живее, да живее така, както на него му харесва, без да коленичи и преди всичко да не бъде съвършен.
Случки много. От квартирата, от чужди квартири, от магистралата Варна – Шумен, от случайни и не толкова случайни купони, от време за живот и време за скачане през терасата, от Черното пиле и от хотел „Черно море”. Няма нужда от много обяснения, така или иначе мнозина от вас няма да ми повярват, както не вярваха на Кембъла. С усмивка ще си спомнят „момчетата с тирантите”, Ицо Мустака, Джовани, Илко Каспичански, Лъчо, Миро, Бончо... другите губят! Губят, че не са успели да се докоснат до големия свят на Емил Трифонов. Име, което научих едва година след като се запознахме. Едно име, което един ден каза: „Аз ще стана известен”!
Той и тогава си беше известен, просто разшири кръга на известност. Превзе София и цяла България. Превзе я с таланта, превзе я с чара си, макар голяма част от този чар да беше в косата му ;), която аудиторията така и не видя.
Последно се видяхме с Кембъла във Варна в един ресторант до Лятно кино „Тракия”. Беше без коса, в червен джип, пълен с въдици. През цялото време ни забавляваше и гледаше гърдите на едно от момичетата в нашата компания. Накрая стана, извини се и излезе. Излезе като остави доброто настроение и спомена за него.
„Малкият”, така ме наричаше, пък и аз така се и чувствах до него. Четири години след нелепата му смърт осъзнавам, че наистина го няма и ми липсва все повече – той, Големият.”
Емил Трифонов – Кембъла е роден на 19 юни 1964 в Бяла Слатина. Отраства в Разград. Завършва българска филология в Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“. Живее със съпругата си във Варна. По-късно се развежда и се премества в София. През 1991, заедно с Владимир Андреев и Георги Станев основава група „Тутакси“, с която издава касетъчния макси-сингъл „Нейсе“. Композицията "Даже" се задържа пет поредни седмици на първо място в класацията на националното радио Топ-10. През 1993 групата, с изцяло нов състав и нов стил, издава касетъчните албуми „Бива“ и „Туй цък on уй цък“. Следващата му група, с която продължава музикалните си и авторски експерименти, е „Термус“.
Негово дело са 7 албума с авторска музика и текстове. Кембъла пише поезия. Има преведени пиеси и разкази в Америка. Води авторски предавания в телевизия "7 дни", радио "Експрес", радио "Нет" и в последните години от живота си предаването "Говорилня" по телевизия "ББТ". загива на 17 март 2007 година при тежка автомобилна катастрофа на булевард „Цариградско шосе“ в София, докато пътува в автомобил, управляван от водач в нетрезво състояние (с 1,2 промила алкохол в кръвта). Колата блъска други два автомобила на булеварда. Пияният шофьор остава невредим.
Кембъла
Това е лично, като много други от личните истории и преживявания, които споделяме тук на страниците на списанието. Това е спомен, незабрава, че най-съкровените неща, най-истинските, тези които ни карат да се усмихнем или да напълним очите със сълзи, са точно онези дребните, и много личните.
За fortisimo.eu – Нели Русева
0 коментара