Понякога има странни дни и часове в живота ни. Тогава светът минава около теб на забавен кадър. Все едно невидима ръка преминава над главата ти, успокоява те и гледаш на всичко около теб с други очи. Не бързаш. За никъде и за нищо. Успокояваш се и се замисляш над много неща, които иначе забързаното време не ти позволява.
Днешният ден ми даде такъв момент и вярвам, че това изобщо не е случайно.
По ред причини се наложи аз и моя син да останем известно време на едно от най-натоварените кръстовища в града ни. Преди това потичахме, бързахме и изведнъж се наложи просто да останем там, до кръстовището за 10-15 минути. Отначало в главата си прехвърлих няколко сценария как да прекараме това време, но после се отказах от плановете и бързането и реших кротко да седнем на оградата на близката банка и просто да постоим и погледаме колите и кръстовището. Светофарите и забързаните коли са интересна гледка за всяко момче и моето малко дяволче започна да брои - една, две, три… бяла, зелена, такси… чейвена… Мамо, този не спазва… пак бяла, червена, чейна… линейката бъъзо бяга, мамооооо… този от пътната помощ ли е…
Спрях да слушам в един момент. За мен времето спря. Хаосът и звуците замряха. Само ръката ми стискаше малката ръчичка. Както винаги, дори да не е много възпитателно, дори да не е много педагогично… Ще го държа за ръка докато мога и докато ми позволява.
Той ме върна обаче, там на кръстовището. Заслушах се в градския предиобеден шум. Нормален шум като на всяко кръстовище, само че не… През секунди долетяваха клаксони на коли, по-къси и по-дълги, изнервени и изнервящи, писъци на спирачки, гневни реплики от отворените прозорци. Това е голямо натоварено кръстовище със светофар. Кой и за какво свири с клаксона си, защо крещи така от прозореца си, защо така безумно форсира двигателя си, защо като аларми свистят спирачките. Има светофари. Работят. Отчитат минути и задават правила. Какво толкова?! Кое му е толкова сложното и нервното?! За къде сме сме разбързали? Защо сме се толкова изнервили? Защо сме се взели толкова насериозно?!
За края си ли бързаме толкова, по дяволите…
за fortisimo.eu - Нели Русева (снимка: pavel-yanchev.blogspot.com)
0 коментара