Фортисимо

15 септември е специална дата. За учениците, но и не само. Днес милите дечица плахо пристъпват към училищния двор със свити сърца, майки раздават съвети, бащи тайничко подсмърчат от гордост, разплакани учителки изпадат в патетична еуфория, кметове и кметици теглят дълги, отегчителни речи за „бъдещето на България”, дори чобаните карат с пуснати фарове по обяд.

Малко обаче се отплеснах от темата. Искаше ми се да разкажа за моя първи учебен ден. Но, като се замислих, то няма кой знае какво за разказване. Бях със синя връзка, побъркан от страх, притеснен, изпотен, разтреперан от  вълнение, тотално ошашкан сред толкова много нови лица, деца, авторитети и хора.

Едно нещо обаче знаех със сигурност и то беше, че ангажиментът „образование” няма да свърши скоро. Оказах се частично прав – от първи левъл в училище до последен левъл в университета минаха 16 години… Прекарах ги сред изпити, домашни, контролни, тестове, привлекателни бедра на съученички и колежки, мокри сънища със специалното участие на млади преподавателки, зловещи пирове и незабравими пътешествия… така цели 16 години.

Защо казвам „частично”?

Защото това, което не знаех в първи клас беше, че училището никога няма да свърши.

И днес, като гледам радостните майки и бащи да мъкнат челядта си за ръчичка и осторожно да пресичат пешеходната пътека пред школото, бълвайки предупреждения и заплахи на килограм, чак ми става смешно за горките деца. Не жал, а смешно. Защото ще минат поне 16 години преди тези хлапета наистина да постъпят в първи клас.

Не че се оплаквам нещо от образованието, де. Роднините ми до девето коляно са все даскали, нямам право да се оплаквам просто. Пък и в личен план всичко беше окей:  контролните, домашните, изпитите и тестовете ги минавах с отличен, повечето съученички / колежки имаха стройни,  добре епилирани бедра, създадох куп доживотни приятелства, обиколих половината свят, приех половината пороци на човечеството за свои.  Изкарах си, меко казано, добре зад дървената скамейка.

Което не променя факта, че училището и университетът имат една единствена цел и тя е да те превърнат в робот. В послушен, благонадежден, добре облечен робот с промит мозък, който прави само това, което му кажат, защото „така трябва”, а не защото така иска. „Учи математика!” За какво ви беше висшата математика? За да пресмятате елементарен сбор с три екселски таблици и два калкулатора ли? „Музикант къща не храни”. Какво мисли Мадона по този въпрос?

Резултатът от образованието е един красив, образован, „интелигентен” роб. В западните училища поне насърчават децата свободно да изразяват лично мнение. Тук дори това е забранено. Има си методика. По тази методика някакви хора, които реално нищо не разбират от живота, цял живот те учат как да го живееш. И никога не те подготвят за истински важните неща, които ще струват същия този твой, скапан, безценен живот.

Никой не те учи как да не се самоубиваш след първото огромно любовно разочарование, което е неизбежно за всички. Никой не ти казва как да контролираш хормоналната буря през пубертета,  как да не се превърнеш в алкохолик и наркоман на 18, как да не вярваш на политиците, на сектантите и на гурутата с големи бради. Никой не те учи как да сключваш сделки, как да преговаряш, как да общуваш, как да се обличаш подходящо, как да реагираш, ако те нападнат с нож на улицата…

Вместо това получаваш само теория. При това – доста. Разбираш какъв трябва да бъде животът ти на теория, а после го прекарваш в гълтане на транквиланти, защото се оказва, че не е такъв на практика. За Бога, в училище не те учат дори на елементарни неща като  умението да приемаш заобикалящата действителност …

Може би затова образованието е безплатно – защото не струва и пукната пара?! С физика, химия и биология няма да станеш добър родител, нито пък ще разбереш как се изкарват пари, за да не умре семейството ти от глад.

Преподавателите в университета пък имат друг, елитарен подход: „на най-добрите пишем четворка, на себе си – петица, а на Господ – шестица”. Сигурно затова сега никой от моите професори по международна икономика не може да обясни какво, по дяволите, става с международната икономика. Нито един от преподавателите ми не беше милионер, дори бивш. Възможно ли е държавен служител с фиксирана заплата да те учи на бизнес?

Въпросът е риторичен.

Един роб може да те научи само да бъдеш роб като него. Защото аз принципна разлика между вратовръзката на служебния костюм и железния хомот не виждам. А разлика има, при това – голяма. Хомота ти го слагат насила, а костюма си го избираш сам и после доброволно усукваш възел в подходящ цвят около собствения си врат. Истинският роб ще използва и най-малката възможност да избяга от плантацията, докато корпоративният служител няма да го направи дори при широко отворени врати. Между него и свободата не стои някакъв синджир, стои много по-сериозна преграда – свободата на избора, продадена за жълти стотинки на лихвари, работодатели, лизингодатели, наемодатели и всякакви други гадатели.

И така, честит първи учебен ден, мили деца!

За fortisimo.eu – Тихомир Димитров (asktisho.wordpress.com)