Фортисимо

Предаването „Минута е много” се появява на малкия екран за първи път през 1980 г. Но не за предаването ми се ще да поговорим. А за времето, знанията, битието, житейските мъдрости и още нещо...

Тези от вас, които са гледали ТВ състезанието, със сигурност помнят онази култова реплика „Няма време”. Ах, колко е вярно – бих добавила аз. Време е да поговорим за избора, който правим постоянно; за това, че избираме да чакаме „по-подходящ” момент, за това, че си мислим, че ще обитаваме планетата вечно, за това, че не осъзнаваме, че „вчера няма да се върне, а утре може и да НЕ дойде”.

Няма време! Нямаме време да сме страхливи, загрижени, цинични и критични. Нямаме излишно време, което да губим в празни приказки, голи обещания, лицемерие, ненавист, прекалено големи планове. „Животът ни се подобрява, само когато рискуваме – най-големият риск е да сме искрени със себе си”.

Може минутите ни да са преброени, може утре вече да ни няма, а все си кроим плановете „без кръчмаря”, все се взимаме „твърде насериозно”, и не смеем дори да опитаме нов цвят на косата, нов стил на обличане, нова рецепта, а какво остава да сменим радикално убежденията и разбиранията си, работата, населеното място.

Страхът дотолкова се е вкоренил в съзнанието ни, че чак сме ослепели за всички прекрасни и „случайни” възможности, които ни се откриват. А всъщност няма време да играем на „сигурно”, защото няма нищо сигурно.

Нека поговорим за злобата, ненавистта, омразата. Нека бъдем цинично откровени. Нека си признаем що за злоба и жлъч отглеждаме в сърцата си. Нека си признаем, че всички, които срещаме са „некадърни, прости, неморални, ненормални” и пр. Преди време, Стоян Стоянов, много правилно бе обобщил максимата на повечето хора „Всички са луди! Нормалният съм само аз”.

Да, всеки различен от нас, е луд, аутсайдер, странник, чужд и т.н. А какво лошо има в това да си различен? Чалга културата толкова много ли ни проми мозъците, че смятаме за редно и нормално всички да се държат, да изглеждат, да се усмихват, да пеят и мислят по сходен начин? Или вината е в нас самите, в слабата ни воля, в страха ни да бъдем просто... различни?

Време е да поговорим за битието, житието и страданието, но не на грешния Софроний, а за нашето. Време е да поговорим за съвремието, в което живеем, за начина, по който се държим, за моралите, ценностната ни система, вярванията, схващанията, възпитанието, децата, секса, парите...

Време е да си признаем колко сме „задръстени” душевно, емоционално и да си признаем, че сърцата ни са изпълнени предимно с омраза. Красивите се оплакват от дискриминация, грозните – също. (за повече инфо – виж статията „Нов вид омраза залива света”). Дебелите смятат, че всички им се подиграват, прекалено слабите – и те.

Всички са недоволни, а всъщност животът и отношението на другите спрямо нас е огледало на нашите действия, схващания и дълбоки убеждения спрямо другите. Когато бях малка имаше една приказка, в която се разказваше за две феи – едната се казваше Дръж-се-с-другите-така-както-искаш-с-теб-да-се-държат, а другата – С-теб-ще-се-държат-тъй-както-ти-си-се-държал. Тези имена са се запечатали дълбоко в съзнанието ми и аз съм убедена, че всеки един човек трябва постоянно да си припомня тези две феи и да си повтаря имената им наум, а може и на глас. Ама пък тогава ще го сметнат за луд…

На какво учим децата си – да бъдат нахални и нагли, да искат, да искат и пак да искат, ‘щото живеем в консуматорско общество. Възпитаваме ги, че да си естествен и добър спрямо околните, няма да доведе до нищо добро, а и няма нужда. А тези, които възпитават децата си на добро, обикновено биват убивани за 30 ст. Жестоката истина е, че не сме достатъчно „дорасли” за да се грижим за самите себе си, какво остава за деца...

И сексът, който правим се гради на егоистични стремежи. Не е важно дали ще доставим удоволствие на партньора, важно е да си направим нашия кеф. Сексът не е интимното, личното общуване между двама души, той е просто задоволяване на нагона. Не е важно да намериш подходящ партньор, важно е КОЛКО партньори си имал. Всичко се измерва със своето количество, а качеството е на заден план. Такива егоисти сме, че дори ни се свиди капчица любов да отдадем. Кътаме я дълбоко в себе си (защото аз все пак съм сигурна, че все още сме способни да обичаме и не сме изкоренили напълно този „феномен” от себе си) и я крием там – в най-дълбоките кътчета, и чакаме ли, чакаме „подходящия” момент.

Няма време! Подходящ е всеки един миг, в който все още дробовете ни се изпълват с кислород; подходящ е всеки един миг, в който все още можем да усетим топлината на слънчевите лъчи, в който можем да чуем гласа на птиците (макар че в големите градове и те са „изчезващ вид”); минута е много – за този период от 60 секунди могат да се случат толкова много неща – можем за една минута да станем неземно щастливи, можем и да станем неописуемо нещастни. Но най-напред трябва да се учим да ценим Времето, което Вселената е решила да ни подари, трябва да се научим да се радваме на всяка една минута от живота си...

Нека не бъдем толкова заети с озлобление, а да дарим малко топлина и обич на околните. Нека спрем да бъдем толкова критични, себични, нагли и егоистични, а да помогнем на някого с каквото е по силите ни, да се усмихнем на някого (единственото, което може да предизвика една усмивка е усмивка от другата страна). Нека спрем да мислим единствено за пари, за угощения, за плътски наслади. Нека позволим и на душите си да усетят радост, удовлетвореност, спокойствие и щастие.

Парите са за да се харчат за сметки, подаръци, дрешки, дом, играчки, лакомства и всякакви други подобни. Но те не бива да бъдат самоцел, нещо, към което да се стремим на всяка цена. Не трябва да искаме парите, ЗАРАДИ САМИТЕ ПАРИ, а заради това, което можем да направим с тях. Като че ли повечето хора са забравили, че парите са за да се харчат. Няма време за трупане и събиране, на оня свят нищо не можем да занесем.

И накрая искам да завърша с няколко крилати фрази:

„Ако в края на деня се чувстваш като пребито куче, най-вероятно цял ден си ръмжал”.

„Няма действителност, само възприятия”.

„Има два вида хора - тези които влизат в стаята и казват „Ето ме!” и тези, които влизат и казват „А, ето те”.

За fortisimo.eu – Ваня Тенева