Фортисимо

Те вече са трима. Мъничето вече няма да е самотно и тъжно. Големите вече няма да са пълни с обич, която няма на кого да дадат.

Мъничето вече ще усети какво значи да те гушнат когато плачеш, когато те боли, когато искаш да ти е топло на душичката. Ще знае, че тези двама души ще бъдат винаги с него и до него. Няма да познава само няколко възрастни и също няколко деца.

Големите вече няма да се чувстват различни, само защото до тях не е имало едно прекрасно слънце, на което да бъдат опора, приятели и всичко. Вече няма да гледат с надежда и очакване към телефона и да чакат срещата с тяхното (не биологично) дете.

Днес беше техният ден по дългият път към дома, след който вече нищо няма да е същото. Защото вече са заедно тримата… по пътя, който ще ги отведе към друг техен живот. Щастлив, непознат, очакван и чуден.

Големите са стари мои приятели, а Mъничето е новият ми приятел. Заедно като семейство са от няма час… Времето за чакане мина. Видях ги за десет минути. На един кръстопът. Какъвто беше досега животът и на трима им. Сияещите родители имаха вид на хора, които не са родители от днес, а сякаш винаги са били. Мъничето, сгушено и леко уплашено, учудено на всичко, което вижда и което се случва около него. Едва се сдържах да го гушна, но всъщност само нацелувах малката му ръчичка. Задържа пръста ми доста дълго. Мъничето вече намираше новите си приятели навън... Без думи, само с едни големи леко усмихнати очи.

За малкото време си казахме доста неща: няма страшно, чувството е много хубаво, той е прелестно дете, радваме се, ще се чуваме, ще изпращаме снимки, ще идваме…

Аз си помислих, че Мъничето е късметлия, а Големите са щастливци. Намериха се, за да се обичат и радват. Всички се радвахме много, дори повече със сърцата си, и много повече отколкото можехме да покажем. Видях една кола пълна с хора, пълна с надежда и пълна с любов.

Малко стреснато от новото, но и леко унесено беше Мъничето. След минути това все още няма и двегодишно бебе щеше да заспи. Също както и моето бебе преди време спа по целия път от единия град към другия, и от стария към новия си дом.

На сбогуване докато им махах с ръка си мислех: Затвори очи, Мъниче, и пътувай! Пътувай към новия си живот. Спи, не гледай пътя, за да няма връщане назад :)

За fortisimo.eu – Нели Русева (снимка svyat.com)