Към темата ме върна стара, много скъпа среща с близки, от онези, които не можеш да забравиш… Леля ми и братовчедка ми, която е като моя сестра. Срещата е случайна, ненарочна и много пълна, дебела от емоции и много, прекрасни усещания, че има още и още хубави неща, които ни чакат и трябва да ги изживеем…
Смеем се на куп неща, но едно упорито се настанява в съзнанието ми. Леля ми, жена на години над 70, няма да уточня точно колко – нарочно :), се оплака, че й е забранено да казва в къщи – ЕДНО ВРЕМЕ…
Така де, и аз не обичах, не обичам и сега, когато майка ми казва: Едно време, когато… Едно време си е било за едното време. И аз избягвам това словосъчетание пред сина ми. Защото все още не искам да прави онези сложни връзки между едно време и сега… трудна работа.
Приключи тази наша среща на близки от ЕДНО ВРЕМЕ, които си спомням и искат да си припомнят онези красиви, весели случки от едно време. Прибрах се и пуснах телевизора, който ми показа невероятна жена, която е била изключителна оперна певица, в чийто живот са се случили изумителни събития…
Тя сподели драмата си, разказа пътя си, силата си – не се е огънала пред нищо. Но и в нейния живот имаше ЕДНО ВРЕМЕ. Не онова време, което просто олицетворява СОЦА, а времето, в което са се случвали най-хубавите неща. Времето, в което семействата можеха да водят децата си в детската градина, и за това не се изискваха специални бележки за семейно положение, сложни и при всеки ремонт. Не се изискваше постоянно и странно дарение към градината, която уж принадлежи на държавата… Времето, в което семейството записваше децата си на всякакви извънкласни или спортни дейности и за това не се изискваха средства, защото развитието на децата беше държавна политика. Изобщо не съм глупачка, която просто тъгува по СОЦА, но не мога да отрека плюсовете от ЕДНО ВРЕМЕ. Както не мога да приема безрезервно плюсовете на ТОВА ВРЕМЕ, защото не са само такива.
Учих средно и полувисше и две висши образования по времето на СОЦА, и съм дете на самотен родител. Беше трудно на майка ми тогава, но въобще не стоеше въпросът „Да уча или не”. Да продължа ли напред или не. Получавах стипендия, която ми помагаше доста добре и ми даваше шанс да се справям.
Едно време… това е времето, по което всички изпитваме носталгия, силна, неизбежна и много вълнуваща, защото тогава сме били млади, защото сме били на по 20-30-40 години, времето, в което животът тече с друго темпо, времето, когато имаш усещането, че ИМА ВРЕМЕ ЗА всичките онези хубави, щури, прекрасни неща, които много искаме да направим… И времето, когато животът ни е бил малко по-подреден, по-ясен, по-логичен. Работиш, получаваш, почиваш, имаш за децата си…
Не страдам по нищо от миналото, искам същите възможности сега за всички, това е. За малките, за младите (най-вече) и за възрастните. Да пее, да свири на китара, да се бори, или да играе гимнастика, да пише стихове, да строи сгради, да… всяко дете заслужава своя шанс, а всеки възрастен трябва да оцени шанса… И всеки възрастен заслужава своя достоен край…
Това е добрият начин на живот. А ако ще е нашият спомен от ЕДНО ВРЕМЕ, нека да бъде… кой както иска така да го разбира… :)
За fortisimo.eu – Нели Русева (снимка nname.org)
0 коментара