Фортисимо – това е лично!

Ние, българите обичаме да правим като хората на запад. Все гледаме тях, другите. По-развитите, по-добрите и по-знаещите народи… Чуем нещо, то вземе че ни удари по замаяните от глупости глави и ни идва на ум да „провиснем”: я кафе, я хляб…

ТЯ дори не пиеше кафе. Харесваше аромата му, но не пиеше кафе. Обичаше чай и много се радваше на чаша мляко.

Дано Господ не ми даде такива изпитания да търся „висящи кафета” или каквото и да е, за да стопля замръзналата си душа. Надявам се и много искам някой ден, защо не пък утре, аз да мога някъде да „провисна” – кафе, хляб, закуска, топла дреха, прегръдка, успокоителна дума, силна длан, която дава надежда… и да ги предложа на другите. Не само се надявам, мечтая си от сърце.

Преди много, много години в моето село имаше една млада циганка, която се казваше... Боже, как се казваше това момиче… Приличаше на негърка. Опънато, младо, хубаво лице, почти скрито зад мръсна бабешка кърпа. Само това изпъкваше при нея: лицето. Иначе ужасно мръсна, изплашена, дори залиташе.

Сабрия се казваше. Винаги ходеше много рошава. Нямаше гребен. Със сигурност. Когато понякога съм била рошава, майка ми казваше на шега, че имам прическа „а ла сабри”.

Не знам откъде се появи тя, не съм питала. Това младо момиче не беше виждало телевизор, не знаеше какво е баня или нормална маса. Идваше от време навреме у нас с двете си деца – мръсни, уплашени и рошави като нея. Нямаха къща, спяха в нещо като землянка, под земята. Дори не мога да си го представя сега. Майка ми й даваше черги, завивки и дрехи, а тя се връщаше след дни и пак искаше. Тихо, скромно, непретенциозно. Предлагаше труд срещу това. Каквото и да е. Да измете, да пренесе дърва, да преде заедно с баба ми, да й помага с каквото може.

Никога не се погнусих от нея. И днес се питам защо. Тя беше изключително мръсна, миришеше от километри. Сядаше на земята до печката в бабината ми стая, заедно с двете си деца и се взираше в огъня. Радваше се като дете. Още помня блясъка в очите й. Гледаше в малкото отворче на вратичката на печката и се усмихваше. Мечтаеше си. Сигурно. Радваше се не толкова, че получава завивки, супа, хляб, чай. Радваше се, че ние я пускахме у дома и можеше да остане с часове, че е там с хора, които я приемат. Не я гонят, не я ритат, не я обвиняват. Просто я приемат в дома си и й помагат. Както могат. Можеше да гледа на карти, така казваше най-старата ни баба. Едното й око не виждаше добре, но другото можеше да събере целия свят. Само в едно малко прозорче от печката, колкото кибритена кутия. След години Сабрия изчезна някъде… може би се разболя, може би й взеха децата, може би…

Това момиче не беше на повече от 25-28 години, но имаше вид на старица. Понякога си представях хубавото й лице и клатушкащото й се тяло, измити, облечени, косата сресана, грим. Колко ли красива е била всъщност?!

В дните на „висящите кафета”, които много искам да приема като истинско милосърдие, момичето с черната, мръсна кожа, с децата, които влачеше непрекъснато със себе си и които хранеше винаги преди тя да хапне, изплува в съзнанието ми.

Черна, мръсна, уплашена, с боси, разкървени крака и блеснали в огъня очи.

У нас е намирала „висящите неща”, от които е имала нужда. Тя не благодареше с думи. Целуваше ръце: на възрастните и на децата също и си тръгваше. Убедена съм, че тя знаеше много добре, че у нас винаги има по едно топло ядене и един топъл чай, който ще получи без да моли и без да проси. И ще гледа в малкото прозорче, колкото кибритена кутийка.

За fortisimo.eu – Нели Русева (снимка: neonwave.deviantart.com)