Фортисимо – това е лично!

Предполагам, че много от читателите ни още си спомнят онова детско, красиво, лъчезарно лице от плакатите на СДС с лъвчето. Този образ беляза началото на промяната и момента, когато всеки имаше своите надежди. Надежди за новото, светло бъдеще.

Усмихнатото лице на една къдрокоса чаровница гледаше от всеки ъгъл.

23 години след началото на демократичните промени и на прага на поредните избори потърсих Лияна. Тя е горда майка на пораснала дъщеря. Казва се Ванина и е вече студентка.

Все така усмихната и щурава, пораснала само на добри дела и идеи, на още надежди, Лияна Панделиева работи като журналист за вестник „Монитор”.

Все така вярва в себе си и все така добре преценява другите.

Н. Русева: Как попадна в телевизията? Работила си в „Панорама”, Иван Гарелов ли те откри?

Л. Панделиева: По-скоро се самооткрих. Това е една престара история, защото тогава бях на 18. Учех в икономическия техникум в София. Реших, че не искам да си губя времето след дипломиране само с учене в университет, а и да работя. Законът обаче не позволяваше задочна подготовка в първата година след завършването и това беше така и за тези с 11-класно обучение, и за 12-класното. От името на завършващите 12-ти клас потърсих Гарелов с писмо, подписано от съученици. Исках ме да направи предаване по темата, за да бъде променен тогавашният Закон за висшето образование и да може да се учи задочно веднага след 12 клас.

Премених се с една черна филцова шапка, дълъг шлифер и копринен шал през рамо, смело влязох в телевизията и там настана някакво объркване – къде искам да ида, на кого да дам писмото... В суматохата се оказах в кабинета на Гарелов. В стаята при него бяха още Асен Агов и двама популярни журналисти, които сега не са между живите. Събрах цялата си смелост, обясних на Иван защо законът трябва да бъде променен, как да направи предаването по темата и му връчих листче, на което с краснопис бях изписала текста на променения член на закона.

Доста по-късно той ми разказа как се забавлявал с моята решителност и уплашеното ми лице. Е, предаване нямаше, но понеже не оставих Иван на мира и му звънях всеки ден да попитам какво ще стане, той ми уреди среща с шефа на Комитета за висше образование. И на въпросния шеф връчих листчето с допълнителния член от закона. Около месец след срещата ни, моето текстче от листчето беше обнародвано в Държавен вестник. Обадих се на Иван да му благодаря, а той каза, че тепърва ще се видим отново.

Потърси ми се в края на лятото и ме покани за негова секретарка, защото го бяха повишили и имаше право на лични асистенти. Излязох от икономическия техникум със секретарски профил, като бях покрила първи клас машинопис (това значи над 410 чисти удара в минута, което означава, че скоростта ми може да е била и 500, но като се махнат грешките – толкова е останало) и първи клас стенография. Чудесна специалност, още повече, че ми помага страхотно и до днес – пиша със скоростта с която хората говорят.

Н. Русева: Ако не беше се превърнала в символ на синята идея – по телевизията ли щяхме да те гледаме днес?

Л. Панделиева: Кой би могъл да каже? Иван много бързо ме изкара на екран, отначало правех интервюта на руски. Когато Петко Симеонов ме покани в СДС, Иван ме извика в кабинета си и каза пред Петко: на това момиче дадох хляба в ръцете. Не така бурно, както предлагате вие, но тя ще може да продължи да се развива. А вие ще я хвърлите напред и после ще я оставите. Това аз не бих направил. Иван беше напълно прав. Но как щеше да се развие кариерата ми, не мога да предполагам.

Н. Русева: Какви са твоите впечатления за началото на прехода? Как стана „детето на демокрацията„?

Л. Панделиева: Началото беше толкова емоционално за мен, колкото и за останалите българи. Понякога бяхме блокирани в телевизията от протестиращи почти до полунощ. Всички нови политически лица идваха в „Панорама”. Така се запознах с всеки от тях. Първият човек, който ми предложи ролята на лице, беше Любо Павлов. Тогава дори не исках да го слушам, защото си харесвах работата при Иван. Последният човек, който говори сериозно с мен, който ме заведе на среща с Желю и т.н. беше Петко Симеонов. Той всъщност ме въведе в голяма въртележка. Първото съобщение, което прочетох за СДС беше в едни късни новини. Влетях в телевизията по долнище на анцуг, както си бях в къщи и един розов пуловер.

Н. Русева: В едно интервю казваш, че „и тогава всички мразеха всички”? Затова ли така и не случихме на политици?

Л. Панделиева: Не, не мисля. От онези политици не остана никой. Тогава се мразеха и дебнеха по един начин, напиваха се след митингите, протягаха ръце през мезетата по масите да се удрят в опит да докажат величие. Не се сещам повече за тези времена. Напълни се с житейски и кариерно неуспели хора, творци и какви ли не мишоци, които никога не бяха постигнали нещо и започнаха да крещят с пълно гърло, като в трезво или опиянено състояние повтаряха „демокрация!”, „победа”. Не е трудно да си на 19 и да си с трезв поглед към такъв цирк. Днес никой не се съмнява, че пребоядисани и целенасочено вкарани в СДС комунисти бяха сред лидерите. Те не целяха да провалят промяната, а да я прихванат достатъчно рано, да я овладеят, защото тепърва предстоеше преразпределянето на богатства. Трябваше да бъдат положени основите на новите икономически зависимости. Та, който е участвал само в името на каузата, на вярата, на емоцията е завинаги изпаднал. Оцеляха умелите в кариерата, не загрижени за нова политическа реалност.

Н. Русева: Никога ли не си мислила после да се занимаваш с политика?

Л. Панделиева: Не.

Н. Русева: Учила си политология, политическа философия, публична реч и журналистика. Според теб нормално ли се случи преходът у нас? Не може да не си мислила за това…

Л. Панделиева: Кой може да каже каква е разликата между нормалния и ненормалния преход? Българите, в по-голямата си част, винаги са били с очакването, че някой трябва да се грижи за тях, а те да приемат грижата и да не носят никаква отговорност. Най-инициативните, най-предприемчивите излязоха извън страната. Тези, които останаха у нас направиха икономически кръгове, една малка част започнаха истински успешен бизнес. Повечето хора не искат да работят, не искат да се напъват. Твърде много хора вярват, че ще дойде Спасител, който ще даде работа, ще даде безплатно здравеопазване, ще даде големи заплати. Помня приятелка на моята баба, която казваше за Симеон Сакскобургготски: „Той ще си дойде тука с милиардите, ще ги даде на бедните и всички ще сме като германците!”. И нямаше сила, която да убеди леля Дешка, че Симеон не идва да дава, а да взима.

Н. Русева: Наближават избори, вярваш ли, че този път ще случим на политици и управленци?

Л. Панделиева: Кризата в експертността е толкова голяма, че не е ясно кой изобщо може да поеме управлението на коя да е сфера. Образованието е разбито, а оттук следва една дългосрочна трагедия за българите. Средната класа е почти унищожена. Производството е на трагично ниско ниво. Производителността на труда у нас е в пъти по-ниска от средноевропейската.

И ще дам два съвсем отделни един от друг примера. Бях на ски ваканция в Австрия и тъй като бяхме наели къща, ходехме до супера да си пазаруваме. Скоростта с която всяка касиерка чекира баркодовете на продуктите е толкова голяма, че са нужни двама души, които да слагат продуктите в количката. Тоест тя прави това по-бързо, отколкото човек може да поеме. Опашка от 5 души се движи със скоростта, с която у нас се обслужва един човек.

И друго: чужда частна авиокомпания започна да лети по нова дестинация от София. Лично временният транспортен министър отиде на перона да посрещне самолета и екипажа с обяснението, че той идва от авиационния сектор. Това е груб конфликт на интереси, грубо потъпкване на българския интерес – все пак националният превозвач лети по същата дестинация. Това е отвратително като акт, но някой да може да го спре?

Та на въпроса за това дали ще случим?

Пак ще дам пример с Австрия. За ваканцията бяхме наели етаж от къща за гости. Сутрин тръгвахме към пистите в 8. Тригодишното детенце на собствениците вече беше яхнало снегорин-играчка със спуснато рало и усилено чистеше около колата ни, макар баща му вече да беше почистил. В каросерията на снегоринчето се возеше едногодишното братче на нашия чистач. Когато културата на хората се формира в името на честния труд от най-ранна възраст, логично е, че тези момченца ще станат отговорни възрастни. Да помислим за миг как отглеждаме нашите деца и колко родители настояват всеки боклук да бъде хвърлен на правилното място?

На какво можем да се надяваме тук? Със сигурност не и на поколенческо надграждане. Тук не бива нито да се надяваме, нито да мечтаем. Да допуснем тогава, че всички нови управленци са завършили в западни университети и са с истински дипломи, а не са станали магистри за една нощ – който иска да се сети за кой доскорошен министър говоря. Нали тези професионални хора работят с институции, които са закостенели като корубата на 200 годишна костенурка? Нали който е намерил вече кранче за източване и за кражби няма никакво намерение да го затваря! За последните години едно министерство у нас прави сечено на друго държавно ведомство в резултат на което проекти по Оперативна програма „Транспорт” ще закъснеят в изпълнението си с над 2 години. Вече се плащат милиони неустойки. И какво от това?
Нима всички не знаем, че цените на парното са една от най-големите измами на новото ни време? Всеки политик идва с обещанието да разбие тази престъпна схема. Е, до днес нищо още не се е случило.

Много са мили представителите на протестите, които искат да са в парламента, за да следят от страна на гражданите какво се случва. Тези добри в намеренията си хора никога няма да приближат дори на йота до същината на игрите и схемите за източване на пари. Ако го направят, вече няма да са тези добри представители на народа, защото ще са преминали on the dark side.

Н. Русева: Как оценяваш протестите от тази година?

Л. Панделиева: Назря времето такива протести да се случат без политическо лидерство. Ако проследим историята на протестите и митингите, през 90-те те бяха израз на всенародното вълнение. Тогава нямаше платени демонстранти, нямаше организирани автобуси, хората бяха пощурели от емоция. После дойде ред на партийно подредените публични изяви. После и те започнаха да западат. Трябваше да се случи и публичната изява на истинския гняв. Беше логично, че първоначалният мотив ще се разпилее в множество искания, повечето от които безумни, защото бяха гласовито поднесени от напълно невежи хора. Случайно станах свидетел как протестиращи се сбиват до Народното събрание заради някакъв плакат – кой скрил по-шарения на една едра и бойна лелка за сметка на друг, дето не бил толкова шарен.

Н. Русева: Ти гласуваш ли?

Л. Панделиева: Винаги и на всички избори.

Н. Русева: Как мислиш, Лияна, защо ние българите живеем зле. Защото сме безотговорни и завистливи? Или сме такива, защото живеем зле?

Л. Панделиева: Защото сме мързеливи и за всичко, което не ни се получава, виним някого друг. Липсата на лична кауза, на съпричастие към работата, която трябва да се върши, е предпоставка за ниско качество във всички сфери... От друга страна, самите хора, от които зависи вършенето на тази работа, не са взискателни. И на тях не им пука. Много елементарен пример ще дам: на витрина виждам спално бельо в разцветка, която ми харесва. Влизам и питам дали предлагат бельо в същия десен, но в размер за спалня. Продавачката ми подава пакет с нещо коренно различно. Пак питам дали имат в цвета, който ми е харесал. Тогава тя ми подава плика от витрината и казва, че е за единично легло. За трети път питам, като вече разчленявам думите: то-зи цвят в раз-мер за спал-ня!

Е, няма такова! – отвръща продавачката. И ако някой би казал, че тя е просто тъпа, бих допълнила, че подобно внимание, слушане и отношение е присъщо за всички публични сфери – от услуги, през търговия и каквото се сетите още.
Защо нито един българин не може да направи ремонт на апартамента си без постоянно да виси над главите на майсторите? Отговорът на този въпрос е също симптоматичен.

Първото на което българите учат децата си е да не си дават зор и да изискват от другите в пъти повече от онова, което биха направили сами. Как да живее човек добре с такава нагласа? Та българите са перманентно сърдити на някого, че нещо не им върви.

Н. Русева: Докато си мислим как да прецакаме другия и държавата, не се ли прецакваме самите ние?

Л. Панделиева: Това всъщност не е въпрос. Проблемът е, че много хора не разбират, че са врагове на самите себе си – с мързел, с липса на интерес, с липса на цели. Но е важно човек да познава хората и от други националности, за да не изпадаме постоянно в състояние на себеоплюване. В една Великобритания, например, човек може да се изплаши не на шега, като види младото им поколение по улиците. Да, на Острова се намират едни от най-елитните университети в света, но те са средище на много ограничена група хора. Повечето националности – българи, британци, французи, италианци, испанци, искат държавата да се грижи за тях и да им гарантира нормалния живот. Във Великобритания отдавна вече семействата не казват: „Можем ли да си позволим да имаме още едно дете?”, а „Можем ли да си позволим да нямаме още едно дете”, защото социалната система позволява мързелът, безхаберието, неграмотността да се превърне в наследствено занимание. Само поради високия им стандарт спрямо нас, на българите ни се струва, че те живеят по-добре.

Н. Русева: Какво най-хубаво ти се случи от времето, когато ти беше срещу хората на улицата?

Л. Панделиева: То се случваше всеки път. Не мога да разкажа определена случка, беше вълнуващо. Получих правото да летя в кокпита на самолетите, когато пътувах из България. Много обичам авиацията и това беше страхотна възможност. Хора са ме спирали да ми направят подарък от нещо, което просто им е под ръка. Един зъболекар от Плевен ми беше писал, че за едно мое писмо би свалил лично червеното знаме от партийния дом в града. Години по-късно го търсих на телефона, който беше оставил, но никой не вдигна.

Очаквайте продължение

За fortisimo.eu – Нели Русева (снимки: Личен архив и bulblog.com)