Фортисимо – това е лично!

От дете съм си забранила да се отпускам и да се предавам. Не че всеки път успявам:). Доколкото се познавам, и за хубаво и за лошо, ако някой ден се предам докрай, то ще е в онзи последен път, когато вече няма да ми гледат сеира, а само ще ми кажат „сбогом” :).

Трудно ми е да определя чувствата, които ме връхлитат, откакто станах майка. След дълги години очакване, след много несполучливи опити и надежди, осинових едно прекрасно момченце, което се превърна в целия ми свят.

Да кажа само, че е трудно да си родител, няма да е достатъчно. Да кажа, че е много трудно да си самотен родител, дори няма да е съвсем вярно. Не съм самотна, аз просто съм сама, но не оттам идва трудността. Много пъти е гигантски трудно да обясняваш на детето си не едно и две неща, с които хем да го предпазиш, хем да изпревариш другите хора навън. И почти винаги не си направил най-важното, нито пък е навреме. Нито пък е достатъчно недостатъчно.

Колкото повече расте, въпросите му стават все повече и все по-сложни, и все по-обвинителни.

Знам, че това съм го избрала аз, за съжаление съм избрала и вместо него, но това е животът: някой друг е избрал вместо мен. Всеки човек всеки ден прави избори, понякога добри, друг път възможно най-грешните.

Нито се оплаквам от живота си, нито от изборите си. Щастлива съм, че съм майка точно на това дете и никога не съм имала съмнения относно това дали искам да съм майка. Всеки родител има своите притеснения, съмнения, въпроси, изпитания. Да си родител като цяло е изпитание. Шампионска дисциплина, която има и шампионска награда.

Всеки родител минава през безкрайните въпроси на децата си. Само родителите-осиновители имат и една допълнителна група с въпроси, с повишена трудност.

- Защо не съм се родил в нормално семейство?

- Защо точно мен са ме оставили в дом?

- Защо жената, която ме е родила, ме е оставила?

- Какво е казала за мен?

- Нали родителите обичат децата си повече от всичко на света?

- Ако не беше ме намерила ти, нямаше ли да ме намери семейство, в което да има и татко?

- Защо не си дошла да ме вземеш с някой татко? Сърдит съм ти!

- Аз искам да имам татко, няма значение кой е той. Ти защо не искаш който и да е?

Ех, мило мое момче, и аз искам да имам татко, но не съм имала. Още от времето, когато съм била на твоите години, моят татко ни напусна и отиде на небето.

Голямото ми момче знае истината за себе си, и има моменти, в които разговорите носят болка и на двама ни. Има моменти, в които истината се превръща в метод за нападение и обвинение…

- Щом искаш да имаш собствена стая, и време което да прекарваш сама, да си четеш и да си почиваш, значи не си искала да станеш майка?!

Или:

- Не ми се карай, защото ще изляза и няма да се върна отново у дома!

Или:

- Разбирам, че ми се караш, защото не искаш да съм от вашето семейство!

Непрекъснато му обяснявам и повтарям, че той е моето семейство. Ние така и живеем, двамата сме си семейството. Обяснявам, разбира се, за отговорностите и желанията на всеки от нас. Неизбежно идва чувството за вина, дали си направил всичко, дали си обяснил както трябва. Вината ще те завладее, ако и дадеш…

Сигурна съм, че и други родители се карат на децата си за определени неща, в определени моменти. Само че при нас това понякога изкривява разговора.

Сигурна съм, че всички родители имат или ще имат подобни разговори, но при нас нещата са увеличени: в темите, в обясненията, в нападенията, в обвиненията. И вината също се прокрадва понякога. Виждаш, че има болка в очите на детето ти, която въпреки всичките ти усилия, може и да не можеш да успокоиш. Има рана, която може и да не можеш да оздравиш, можеш само да превържеш и да се надяваш малко да премине. В някои моменти мислиш, че си я намалил и превързал, но в други я виждаш боляща и отворена.

Нито се оплаквам, нито търся оценки и съжаление. Споделям и се надявам повече родители-осиновители (етикет, с който ще си останем завинаги), да прочетат и да намерят нещо, което да им е от полза. Пиша този текст за всички, които са тръгнали по този път на родителството, и които често не знаят докъде са стигнали и дали се справят.

Говоря с много хора и знам, че имат подобни притеснения и носят една вина в сърцето си, която дори е необяснима. Че не даваш повече, че не си повече, че не можеш повече. Пиша тези редове, за да кажа на другите като мен, че не трябва да приютяват тази вина в сърцето си и да допускат съмненията, че никога няма да са достатъчно добри родители.

Да не отстъпват, когато смятат, че това, което правят, е за доброто на децата им, независимо от детските обвинения. Да не се плашат от безкрайните въпроси и да знаят, че след всяка словесна „битка”, след всеки уж задоволителен отговор ще дойде друг, по-безпощаден въпрос.

Пиша не случайно тези редове, защото когато аз тръгвах по пътя, се лутах между „трябва” и „мога ли да го направя”. Винаги се съмнявах в решенията, които вземам. Често се огорчавах от думите на някои хора. Имаше време, когато не заспивах от въпросите на сина ми и от очакваните нови. Изчетох много материали, статии за осиновяването, за това как децата – малки или големи приемат истината за себе си. За бъдещите проблеми, които идват неизбежно с времето.

Капка в морето обаче бяха книгите със съвети към осиновителите. Какво правиш от първия ден, в който доведеш детето у дома си. Как постъпваш, когато още първата вечер онемееш от страх, че детето ти цяла нощ се блъска в леглото и стената и прегръдката ти никак не е достатъчна да го успокои. И това продължава години след това, просто леко утихва. Как продължаваш през другите етапи, всеки от труден по-труден. Сега има малко повече литература, но личният опит на всеки един винаги е от значение.Така си обещах да споделям моя, без притеснение.

Бъдете силни и откровени! Обичайте и казвайте истината! Тя винаги е най-добрият съветник! Винаги!

Някой ден, дай Боже, ще успеем да възпитаме силни и откровени хора, които обичат и казват истината!

За fortisimo.eu - Нели Русева