Предпочетох това заглавие за статията, защото чувствам някаква вътрешна съпротива да използвам глагола „колене“ и съществителното „смърт“. А и след горния текст на Силвия мисля, че това би било злоупотреба с тези думи спрямо читателите на fortisimo.eu в началото на седмицата.
Затова предпочетох резултата – сложихме кебапа.
Най-вероятно точно това се случва в главата на всички, които, поради различни природозащитни, културни или урбанистични разбирания, определят традицията на предколедното обезглавяване на прасета като „варварска”. Сигурен съм, че те биха оценили позитивното „сложихме кебапа“, проявявайки безразличието на двуличник, по отношение произхода на месото.
Без да съм от тази група обаче – очевидно влизам в категорията „гражданчета“, дефинирана в предната статия на Силвия Терзиева. Доказателство за това бе лекото ми стъписване, когато получих покана да се присъединя към акта по превръщането на живо същество във вкусен кебап. Стъписване, породено от някакво естествено отчуждение от традицията на този ритуал, което, примесено с очевидната възможност да си набавиш необходимите суровини по далеч по-лесен начин, води до абсолютна демотивация за участие.
Към всичко това трябва да прибавим и липсата на каквито и да било умения да си осигуриш храна. Извън, разбира се, тези да намериш подходящо място за паркиране до супермаркета. Това пък, по един естествен начин, ти отрежда ролята на зрител в сцена, където всеки има ясно определени задачи, че даже и реплики. Това е! Хората са различни и множество фактори им създават множество ритуали, които изглеждат странни, излишни, смешни или груби за всеки, който е извън съответната среда.
Без да продължавам очевидно съществуващия социокултурен и урбанистично обусловен конфликт, си признавам будещата разбираем смях липса на каквито и да било практични умения. Затова решавам да споделя с вас моето първо съучастие в убийството на едно прасе.
Тръгнахме рано сутринта в събота. Заедно с първия за годината сняг, който продължи да ни учудва, сякаш за една година сме забравили, че има свойството да натрупва. Помислих си кога за последно съм се вълнувал толкова искрено от състоянието на времето. Колата заизкачва леко възвишение, забави ход, унесе се вдясно и спря. Очевидно е, че гумите не бяха актуализирани за сезона.
Поледва връщане и смяна на автомобила. Както във всеки ритуал, и тук си има дежурна реплика: „Явно прасето не иска да умира дне“.
Това обаче далеч не бе с примиренчески тон. По-скоро създаде онази сладост, която вероятно изпитва стоящият с часове ловец в засада, съзирайки своята жертва.
Вече сме в дома на близки и усмихнати хора – наши съучастници, и важни участници в ритуала. Закуска, греяна ракия и каничка червено вино. Задължителни неща. В кочината – няколко прекрасни екземпляра. Дори моят глупав въпрос за името на избраното животно е част от ритуала. С това се справих блестящо, щото ми дойде отвътре. Всичко се засмяха.
Силно квичене, тупурдия, суматоха. Ансамбъл от три човешки тела и едно прасешко литва покрай мен, а аз се качвам като пътник от последната врата.
Следва работа. Тя също си е част от традицията и при нея всеки си има роля. Майсторите махат кожата и разфасоват прасето, а жените се суетят покрай тях с канче гореща вода (да им поливат ръцете), или пък поднасят подходящите тави за месото. Във втория етап жените направо се оттеглят, за да сложат кебапа.
Накрая всички са на масата. Червеното вино полива пресния кебап, а разговорите неусетно обобщават отминалата година. Отчитат реколтата и по-важните събития в живота на семейството. Ритуалът има прекрасен финал: „Да сме живи и здрави на следващата Коледа, пак да се съберем така!“
За fortisimo.eu – Иван Капралов
0 коментара