Фортисимо

Моят подарък за миналата Коледа беше най-големият, който съм получавала досега. Дойде малко по-рано, в началото на декември, сигурно защото много съм слушала! Станах майка!

Майка съм на 3 годишно осиновено момченце. От деня, в който взех решение да осиновя дете, постоянно чета за осиновяването, правя го и днес. Много ми се иска да споделя, че голяма част от нещата, които чета, а и тези, които чувам от повече или по-малко познати хора, е все „НЕ”. Като че ли обсъждането на тази тема цели да обезкуражи хората, които имат желание да осиновят дете, да ги откаже.

НЕ, защото не от всички хора ставало осиновители. НЕ, защото повечето деца от домовете имали здравословни проблеми, или са изостанали в развитието си, или са от ромски произход (да ми простят моите приятели ромите). НЕ, защото не всички деца от домовете имали добри гени. НЕ, защото един ден детето може да се обърне срещу осиновителите си, да ги обвинява, да потърси биологичните си родители. НЕ, защото бюрокрацията в България е голяма и процедурата по осиновяване е тромава. НЕ, защото има страх дали ще се справим с овладяването на болката, която има у едно осиновено дете (особено ако е по-големичко). И още едно НЕ, много важен въпрос – финансовият. Да, ама в България на много хора не им стигат парите, за да отгледат собствените си деца.

Всъщност, всички НЕ-та, изчезват тогава, когато се появи осъзнатото желание да станеш родител. Страхът си остава, но това е нормално. Здравословен е, особено ако трябва да се грижиш за едно беззащитно, невинно и травмирано същество, което има само теб.

Хубаво е да не забравяме, че преди да осиновим детето, то е било изоставено. Какъв страх изпитват изоставените деца, само те си знаят.

Сигурно не всички хора стават за осиновители, но дали всички хора стават за родители изобщо. Биологични родители и деца често имат страхотни проблеми. Здравословни проблеми имат всички деца, а гените си никой от нас не знае добри ли са, или са лоши. Времето единствено може да покаже дали родители и деца ще създадат връзка помежду си, дали ще запазят близки отношения и ще останат заедно.

Процедурата за осиновяване на дете в България е една от най-опростените в света. Вярно е, че събираш немалко документи – медицински изследвания, справки от различни институции, препоръки от приятели и други. Въпреки това – нищо сложно няма. После следват няколко интервюта, разговори, и когато проучването завърши, започва чакането. Тогава разбираш, че документите са били най-незначителното нещо. С малко повече късмет и ако нямаш големи изисквания, като това детето задължително да е в бебешка възраст, синеоко, русо и в прекрасно здраве – няма да чакаш много.

А как да се справим с едно уплашено, малко пиленце (ако е по-големичко), аз това разбрах – с любов. Вярвам, че никой не избира родителите си, както и те не избират децата си. Любовта обаче е избирателна. Физическата връзка не винаги е причина да обичаш някого. Духовното е това, което ни свързва.

Моят опит на родител е все още твърде малък, но мога да кажа, че да осиновиш дете не е страшно. Чудо е! Най-прекрасното нещо, което се е случило в моя живот! Моето момче е това, което аз ще оставя след себе си, дори да не съм го родила. Той е моят син, аз не се страхувам от гените му, от дефектите му (за мен той е неповторим). Страхувам се за начина, по който ще приеме живота си, и какво ще направи от него после.

Страхове като на всяка майка. Взех трудното решение да се грижа сама за едно дете. Щом мога аз, значи всеки може. Моето коледно чудо се случи, а онези, които чакат своето, просто трябва да вярват повече!

За fortisimo.eu – Нели Русева