Фортисимо

Да съм фен на Disney – това е част от моята самоличност. Не помня кога точно се влюбих в красивите форми, цветове, идеи и звуци, дошли от гения на твореца, който не се е страхувал да мечтае. Сигурен съм обаче, че любовта ми продължава повече от 20 години.

В тази връзка – никога не съм бил разочарован от големите анимационни проекти на студиото. Харесвам „Планетата на съкровищата”, обожавам „Братът на мечката” (където пеят български народни певици) и понасям „Бандата на кравите”…

Така и не разбрах как и защо хората спряха да обичат класическия анимационен жанр. Вярно, любимите ми филми за новото хилядолетие са все триизмерни проекти на Pixar, но защо трябва да отричаме един похват за сметка на друг? Откривам естетика и в двата стила.

След толкова дълго въведение е време да започна да говоря по същество:
От шест години чакам студиото Disney да захване моливите и „боичките” и да се завърне към класическите си рисувани мюзикъли. Това се случи преди няколко седмици с премиерата на приказката „Принцесата и жабокът” (у нас дебютира на Коледа). Ревютата за заглавието са предимно позитивни, а списание TIME награди лентата с приза „Филм на годината”, поставяйки първата чернокожа принцеса на Disney пред „В Небето” (Pixar).

Гледах филма в неделя, 27 декември. Прожекцията бе следобедна, и затова зрителите бяха  предимно хлапета на не повече от 12 години. Първото, което забелязах е, че родителите влязоха, набързо настаниха дребосъците си, и се изпариха от салона. Никога не съм виждал подобни изпълнения. Обикновено възрастните остават с децата си по време на компютърните анимации. Често дори се забавляват повече от тях в тъмния салон.

Знаех, че прожекцията ще е тежка. Десетки хлапаци без надзор. След умопомрачително дълги реклами „Принцесата и жабокът” започна. Първата детска реплика, която прозвуча зад мен, бе: „Ако картината ще е толкова грозна през цялото време, аз си тръгвам”. След няколко секунди главната героиня подхвана песен, а друго хлапе се развика недоволно „Таз’ пък к’во се е разпяла?!”.

Физическите шеги успяваха да разсмеят децата, но историята не ги ангажира. Говориха помежду си, тропаха с крака по пода и седалките, оплакваха се, че им е скучно, а филмчето бе просто прекрасно!

Днешните деца не могат да оценят красотата в класическите похвати на Disney. „Принцесата и жабокът” спазва рецептата на компанията дословно – мечти, магия и заразителни мелодии. Всеки път, когато героите запяваха обаче се чуваха само пъшкания и мърморене. При това – музикалните номера бяха изцяло в стилистиката на незабравимите изпълнения в „Малката русалка” и „Аладин”.

Всъщност цялата история бе микс от познати Disney елементи. Крокодилът Луис изглежда като по-дебел брат на земноводното от „Питър Пан”. Оттам идва и идеята за свободно движещите се сенки. Змията на бабата-шаман пък все едно е излязла от „Книга за джунглата”. Финалната трансформация ми напомни за „Красавицата и звяра”. Изобщо, приликите са толкова много, че е немислимо да изброявам всичките.

Трябва да отбележа, че българският дублаж беше поносим. Дори Владо Карамазов, чиито талант досега не бях усещал, ми допадна в ролята на омагьосан принц. 

Единствената ми забележка е насочена към песента за Ню Орлийнс. Текстът отчаяно се нуждае от по-оригинална адаптация. Болезнено е да се слуша как талантливият Орлин Павлов се бори с превод, лишен от всякаква ритмичност.

За капак на всичко – половината дребосъци се изнизаха от салона пет минути преди края на филма. Естествено, вдигайки неописуема дандания след себе си. В кулминационния момент чух някакво момче да нервничи: „’Айде, целуни я, че да се свършва всичко”. След заветния момент една от малкото майки до мен задърпа дъщеря си от седалката, а хлапето сякаш хукна към светлината с облекчение.

Посрещнахме финалните надписи в почти опразнен салон. Чувствах се доволен от това, че магията на Disney е все още жива. В същото време бях и безкрайно нещастен, магията тя вече не докосва хлапетата. За това са виновни главно родителите, които не са запознали отрочетата си с невероятните класики на студиото на Мики Маус.

Осъзнавам, че двуизмерната анимация е на командно дишане. Пулсът ѝ ще се поддържа от носталгично настроените пораснали деца и от техните наследници, научени да ценят красотата на синкретичното изкуство. Следващият път обаче трябва да се въведат възрастови ограничения за рисуваните филми на Disney.

И все пак – не ми се иска да завършвам толкова негативно. Затова ще се фокусирам върху един наистина позитивен факт. На излизане от салона се засякох с мой приятел, който е жертвал единствения си почивен ден през седмицата и е шофирал 90 км., за да може да изгледа с цялото си семейство новия рисуван филм. Освен че хлапетата харесаха проекта, те дори се чудеха кога ще излезе на DVD.

ПС: Ако се питате дали съм съгласен с TIME, че „Принцесата и жабокът” е по-добър от „В Небето” – отговорът е „не”. От гледна точка на дълбочина и емоционалност – мюзикълът отстъпва от триизмерната история на Pixar. Но пък спокойно мога да сложа „Принцесата и жабокът” на второ място в класацията си за най-добри анимации на 2009 г.

За fortisimo.eu – Стоян Стоянов