Фортисимо

Днес ви представяме романтичната сватбена история на Галина и Ивайло Абаджиеви. Разказът отново е дело на дамата. Причините са две - личното ни познанство с Галя (до миналата есен тя бе PR на областната управа в Шумен) и фактът, че за романтичната нишка в живота на повечето влюбени двойки отговарят дамите.

Колкото и да сме еманципирани, ние „рисуваме цветята” в семейния живот. Вметвам фразата за цветята, защото наскоро научих, че според психолозите, ако рисуваш цветя, това означава, че си романтична натура. А че Галя е такава става ясно както от избора на място за официалния ритуал, така и от снимките край морския бряг. Фотосесия, на която доста булки имат повод да завидят. Романтика лъха и от обещаващото начало на тази „семейна приказка”.

Нашата история е може би история, като всички останали. Разказ за разбирателство, премеждия, емоции и много любов. Именно тя – любовта е онзи стожер на всичко, което е било, е и ще бъде.

И така... ние сме Галина и Ивайло Абаджиеви. Семейство сме от 30 май 2009 г. Тогава си казахме „да” на едно нестандартно място – Голямата пещера в НИАР Мадара. А историята ни е следната...

Запознахме се преди повече от четири години в едно шуменско заведение. Тогава не се получи онзи пламък, онзи лъч, който да ни подскаже, че сме открили идеалната половинка.

Беше си просто поредното запознанство. Постепенно започнахме да излизаме и да откриваме колко общи неща имаме. Постепенно тези на пръв поглед обикновени срещи станаха все по-чести, по-желани и най-вече очаквани с нарастващо нетърпение. Мисля, че с Ивайло станахме първо приятели, а в последствие и семейство (усмихва се).
Родена съм във Варна и пристигнах в Шумен, за да получа висшето си образование. Първоначално планирах след 4-ти курс да гледам на Шумен просто, като на града който е изписан в дипломата ми, но... Плановете явно са за това, за да се нарушават. Ето, че след 4-ти курс не се върнах във Варна, а останах и продължих с обучение по магистърска програма пак в ШУ „Еп. К. Преславски”. Бяхме заедно и това беше най-важното.

Следващите две години бяха поредният период на изпитание за нашата връзка. Като студент аз се възползвах от дадените ми възможности и през следващите две години не бях изцяло в България. Това бяха два пъти по шест месеца, през които единствената връзка с любимия човек бе по телефона. Издържахме препятствието!

Ето, че и този период отмина. А сега накъде? Явно беше, че се обичаме и искаме да бъдем заедно. Първото ни съвместно жилище бе една квартира в близост до центъра. Малката гарсониера „приюти” миналото ни, настоящето ни и търпеливо слушаше плановете ни за бъдещето. В крайна сметка не се наложи дълго да „слуша”. След осем месеца се сдобихме с по-голям апартамент, който в момента е нашият дом.

Заживяхме както преди – на семейни начала и в новия ни дом. Всеки ходеше на работа, вършеше домашните си задължения и правеше онези малки жестове, които караха другия да се усмихва въпреки трудностите в ежедневието. Именно една такава голяма усмивка се появи и на моето лице на 29.11.2008 г. Тогава Ивайло ми даде пръстен и ми предложи да се омъжа за него. Спомням си, че само го прегърнах и го стисках адски силно и не можех да кажа „да”. След няколко минутно ошашкване най-после поех дъх и му отговорих. Може би това не е най-романтичното предложение за брак – нямаше ягоди, шампанско, нито бяхме на върха на Айфеловата кула, но това бе най-хубавият момент в живота ми до сега.

След известно време направихме и годеж. Напълно по правилата определени от българските традиции, определихме датата за сватба и започнахме приготовленията.

Избрахме да сключим брак, защото според нас няма не ангажиращо съжителство. Всяко съжителство е съобразяване с другия – компромиси, търпение, разбирателство. А всяка любов е хубаво да се показва на света! Така пламъкът в очите запалва и други към тази авантюра.

Тук е моментът да благодарим на нашите приятели, които организираха прощалните ни партита с досегашния живот. В началото на май Ивайло бе зарадван от неговите приятели, а седмица по-късно аз бях на седмото небе от предоставената ми възможност да отпразнувам последната си моминска вечер. Естествено, всяко едно от тези събития бе запомнящ се купон – от бурен ромски оркестър в средата на апартамента, до великолепно интерпретиране на мъжко присъствие в компания на жените. Всичко бе невероятно организирано, с множество изненади, разговори, танци и т.н.
Дойде и сватбеният ден.

Спомням си, че на 29 май се изсипа проливен дъжд, който ако беше на 30 май щеше да провали събитието. За наше щастие съботното утро бе озарено от лъчите на майското слънце. Планът за сватбения ден бе следният – тръгване на младоженеца, кръстниците и приятелите от Шумен, вземане на булката от Варна, ритуал в Мадара и ресторант в Шумен. Почти всичко вървеше по план, но заради „номерата на кума” се е наложило „презареждане” по средата на пътя. Това, обаче не бе повод за притеснение или съмнение. В крайна сметка час по-късно всички дойдоха.

Малко след като Ивайло преодоля „охраната” пред вратите, стоеше пред мен, а аз треперех от вълнение. Всичко беше толкова красиво и вълшебно.

Ние вече излизахме от апартамента, водени от баща ми. Няколко етажа по-надолу напусках и блока, в който съм израснала. След дълго сватбено хоро потеглихме за първата фотосесия. По идея на нашия фотограф Христо Боцов (мир на праха му!) отидохме на корабчето до Морска гара. Снимките станаха великолепни.

И пак с час закъснение от обявения пристигнахме за сватбения ритуал. Благодарение на много хора успяхме да осъществим тази наша приказка. Под издигащите се многовековни скали запазили спомена от изминали славни събития и пред погледа на нашите най-близки ние произнесохме съгласието си за съвместен „живот, докато смъртта ни раздели”.

Беше ред на втора фотосесия, а след нея сватбата продължи с последната си част. Забавленията, танците и игрите не липсваха в ресторанта. Те приповдигнаха духа на цялото празненство и оставиха траен спомен на всички, които бяха с нас в този ден.

Сега, повече от половин година по късно, ние чакаме първата рожба на нашата любов. Щастливото събитие се очаква да бъде в началото на месец април (около Великден), когато в дома ни ще влезе и най-малкият член на семейството ни. Това е нашата приказка досега.

Благодарим на всички, които ни помогнаха да изживеем тези вълнуващи моменти!

За fortisimo.eu искрено и лично сподели Галина Абаджиева