Фортисимо

Да се общува със семейство Василка и Анатоли Йорданови се оказа лесно, както става с интелигентните хора. Тя е родена в Шумен, той във Велико Търново, но са избрали да живеят в морската ни столица Варна. 

 Естествено е, че след поканата от страна на fortisimo.eu – тази романтична сватбена история ни разказа Васи. Историята на двама млади, които знаят какво могат и какво искат. Поне такова е нашето впечатление, а вие си оформете сами своето.

„Имало едно време...” – всички приказки започват така.

Това не е приказка, а история. Историята на момче и момиче, които се откриха след дълго чакане. Като в онази песен – „Любов навреме”. За зрялата любов, с разум и сърце. Това сме ние – Васи и Толи! Това е част от нашия живот, част от живота на нашите семейства и част от живота на Вселената (усмивка). Защото всички сме част от Космическата шега и не е много здравословно да се вземаме прекалено насериозно.

Признавам си без бой, че не помня точно кога и как се запознахме. Беше преди около шест – седем години. Той беше приятел на мой братовчед, с когото много често излизах. Запозна ни, отбелязах наум колко е интелигентен, и до там. И двамата сме имали някакви първи впечатления, но сме ги запазили за собствена употреба.

Междувременно започнах работа като стюардеса. Нов свят – пътувания, полети, нови хора и нови места. Изобщо купон на борда. Той продължи да работи като преподавател по Информационни технологии в Първа езикова гимназия – Варна.

Минаха няколко години, през които се виждахме на няколко пъти и то все случайно. До една декемврийска вечер преди две години. Завлякоха ни на предновогодишно шоу в Двореца на културата и спорта, където той спа през цялото време!

Аз, естествено, си помислих: „Що за неуважение към изкуството, пък и към нас, останалите?!?” Но си премълчах. Братовчед ми, Димо, никак не може да си затваря устата и много често поставя всички около него в неловки ситуации. Та така, излизаме си ние от представлението, аз се увесвам на врата му, това си е нещо като традиция, при което той на висок глас ме пита: „Защо не отидеш да увиснеш на врата на Анатоли, на него ще му е по-удобно?” И този въпрос се оказа пророчески.

Няколко дни по-късно Димо дал номера ми на Толи. Той ми прати sms за Нова година, а след това се засякохме в Skype. Така започна всичко. Какво да се прави, живеем в ерата на високите технологии. Започнахме да си пишем – често. След това и да се виждаме. Заживяхме заедно и всичко си следваше естествения ход.

Една пролетна вечер през април излязохме с приятели, които имат малка дъщеричка. Подскача си тя покрай нас, играе си, умилква ми се и насред всичко това се чува: „Анатоли, ти кога ще се ожениш за кака Васи?”. При което майката на момиченцето първо пребледня, после се изчерви, накрая започна да заеква и да повтаря, че не са я учили да ни пита такива неща, докато всички останали се заливахме от смях.

Не бяхме мислили за нещо такова, но този въпрос остана да виси във въздуха. След като се прибрахме, той подхвана темата отдалеко. Просто предварително проучване (усмивка).

Летният сезон с многото полети беше започнал и аз летях почти всеки ден. На 13-ти юни, в петък имах полет в късния следобед, като трябваше да кацнем във Варна след полунощ. Сутринта обаче бях събудена с пръстен и въпрос. Най-важният въпрос в живота на всяка жена! И отговорът беше „ДА”! Дори не помня как мина полета. Аз и без него си бях на седмото небе (широоока усмивка). Забелязвах колегите, които скришом поглеждаха към пръстена, но не смееха да питат нищо.
Оставаше да си изберем дата и да си подготвим всичко за Деня.

Харесахме си 11.04.2009, без особена причина. По метода на изключването. Когато майките ни чуха датата единодушно заявиха, че е много далечна и препоръчаха да вдигнем сватбата още през септември. Остана си за пролетта. Искахме да имаме достатъчно време за всичко, а не да бързаме. А и с моя натоварен график с полети.

С организацията в началото се захванах аз. Първо се разрових в Интернет и по-специално във форума на svatbata.bg. С чиста съвест мога да кажа, че всичко, което ни трябваше за сватбата, намерих там. Може да ви звучи странно, но от Варна си харесахме Студио „Трима” от Шумен за специалния ни сватбен филм. След разговор избрахме и фотограф от фотостудио „Фокус” и музикален оформител – DJ Дидо.

Бяхме на принципа на първото впечатление. Хареса ли ни се от раз – това ще е.

И не сгрешихме в нито един избор. Може би тук е и мястото да благодаря на Наум от „Трима” и на Рафа от „Фокус” за прекрасните спомени, които ни запазиха. Чудесна работа, момчета!

Десетте месеца до сватбата се изнизаха неусетно. Бяхме решили да си направим изнесен ритуал до басейна на „Бриз 2” където щеше да е купонът, но затова трябваше да се разпишем в Ритуалната зала предварително. Нямахме нищо против и нали сме си „лудите на стадиона”, си избрахме 13.03.2009 за сключване на брака.

И познайте какъв ден от седмицата беше – петък, естествено! Като заявихме кога искаме да се бракуваме, лелките в канцеларията на Залата така ни изгледаха, че сигурно са ни взели за леко мръднали.
Тринадесети март, малко след 10 ч. официално станахме семейство Йорданови.

Предстоеше купонът.

И тъй като се бяхме отказали от годеж, който заменихме с предсватбено пътешествие в страната, решихме че поне могат да дойдат да ме вземат от къщата на родителите ми в деня на сватбата, за да спазим тази традиция. В събота, на 11-ти април, още спях, когато ми се обади Толи да ме пита дали съм будна. Е, трябваше да ставам, няма как, нали съм от главните действащи лица в пиесата. Знаете как е – прическа, грим, рокля, развълнувани родители, усмихнати приятелки. Емоции, една от друга по-хубави.

То това добре, ама защо пък да не заседнат на маса и да забравят да тръгнат за булката?!? Няма значение, че тя си стои с роклята и подскача от нерви. И с цялата си наглост ми се обажда Толи и ми казва, че няма да идват до нас да ме вземат, аз ако го искам, да отида направо на ритуала до басейна. И в следващия момент чувам от кума: „Има криза, световна. Инвестиционните ни намерения по отношение на вашия род отпадат!” Сладури! Как да им се сърди човек, като мислят за кризата дори и в такъв момент. Минута по-късно чух майка ми да казва на Толи, че след половин час булката съблича роклята и всички врати се заключват. Те да си решават какво ще правят.

Като на сватба, трябва да е весело (усмихва се). Взеха ме, естествено, как ще оставят такова съкровище да чака! Не се мина и без пазарлъци и ловки номера. Още не мога да простя на моите „продавачи”, които буквално ме подариха за 1,28 лв.! И то поне да беше в евро, ама не, скръндзи!

Все съм си мислила, че няма да плача в този ден, но когато музикантите засвириха „Стъпяй, пристъпяй...” и баща ми ни поведе да ни извежда, очите ми се напълниха. И сега, като се сетя, пак става така.
Поведох първото хоро пред нашата къща. Изви се дълго и усмихнато, какъвто се надяваме да е и нашият съвместен живот. И тръгнахме към Варна. Но нали шило в торба не стои, на резервното летище спрях нашата кола. Спряха и Наум и Рафа, за да заснемат едни от най-хубавите кадри в този ден.

А за купона, още се говори (широка усмивка). Беше точно както всички искат да бъде – най-хубавият ден в нашия живот. Много танци, забавни моменти, „Горчиво”, една счупена булчинска обувка и най-близките ни хора, с които да споделим всичко това! Спомените нямат цена, и някои от тях трудно се пресъздават с думи. Който иска, да гледа филма с нас в главните роли.

Дали бяхме принц и принцеса?

Не, ние бяхме просто Васи и Толи, които се обичат!

За fortisimo.eu искрено и лично сподели Васи Йордановa