Стотици пъти съм се убеждавала, че не обръщаме внимание на малките неща. А трябва! Щастието е в една усмивка на непознат, в слънцето, което не го мързи да се усмихне още от сутринта, в малките жестове.
Примерно да изпратиш мартеничка на свой близък в чужбина. Сега му е времето, за да стигне навреме. Повярвайте – това е един от онези малки жестове, които носят много радост. За българите тук подарената мартеничка често е рутинна операция. Трябва да си готов да дадеш, защото задължително ще получиш. Не е любезно някак. Замисляли ли сте се обаче колко щастие носят преплетените бели и червени кончета на сънародниците ни зад граница? Тези, които са оставили у дома и близките си, за да печелят повече, за доброто на хората, които обичат.
Тази година вместо познатата картичка с бяло кокиченце или минзухарче, които свикнахме да пращаме по e-maila, сметнах за по-добре да се разходя до пощата и да изпратя „живи” мартенички.
Още щом влязох в тесния и задушен пощенски клон се натъкнах на тълпа от хора. Отне ми време да разбера причината за това стълпотворение. Млади и стари стискаха в ръцете си символа на пролетта и търпеливо чакаха да дойде техния ред. Всеки един пазеше така своята мартеничка, сякаш изпраща злато, а не просто преплетени бели и червени конци. Всеки един от тях явно вече знаеше, че с този малък жест ще достави неизмеримо щастие, ще роди усмивка и ще пробуди надежда в своите близки в далечна чужбина.
В пощенския клон имаше и една възрастна жена. Бабата тихо разказваше, че е оплела сама мартеничките и поясняваше коя на кого изпраща. Жената беше вплела любовта си, превръщайки скромния жест в общуване със своите внуци. Пъхайки ги в пликчето, което след минути щеше да отлети на далеч, старицата се разплака. Не беше виждала дъщеря си и децата от пет години.
Така, когато дойде и моят ред вече и аз бях убедена, че не изпращам просто кончета. Повярвах, че така ще родя усмивка, ще пробудя надежда и ще доставя неизмеримо щастие. Хората на тази опашка в тясното и задушно помещение на пощенския клон си станаха близки. Всички ние знаехме какво е мъката да се разделиш с майка, баща, син или дъщеря, съдбата на които е отредила да се трудят някъде там.
Стотици пъти съм се убеждавала, че не обръщаме внимание на малките неща. Примерно да изпратиш мартеничка на свой близък в чужбина. Сега му е времето, за да стигне навреме.
За fortisimo.eu – Силвия Терзиева
0 коментара