Седмици наред България бе сковано от сняг и лед. Искам или не и на мен ми се налага да ползвам обувките си със сериозен грайфер, закупени за разходките ми в планината. Изпитала сама затрудненията с предвижването – срещнах стара моя позната – инвалид на улицата.
Веднага се запитах, а как ли се справя тя сега? С изненада осъзнах, че нейното настроение бе по-добро от моето. Тя дори се пошегува и ми препоръча ново кафене...Набързо обсъждаме общи познати и естествено оплюваме политиците.
Темата с трудното ходене по улиците я подемам аз. При това съвсем направо, защото както вече казах се знаем отдавна и знам, че по темата с нея се говори без заобикалки. „На никой не му пука за инвалидите, за нас се сещат само когато трябва да гласуваме, за да ни осигурят криво-ляво достъп до секциите. Не гледат на инвалидите като на хора с нормални потребности, които имат нужда от социални контакти. Да си свършат работата в учреждение или да се позабавляват някъде”, коментира Ваня.
Защото и заведенията с достъп за хора с двигателни проблеми в България са малко. След тази случайна среща се замислих, че да видиш човек в инвалидна количка по улиците в нашата страна си е едва ли не екзотика. И това дори в хубаво време. Проблемът е ясен – липсващи или нескопосно направени подходи за инвалиди, неизпълнени дори от институции законови ангажименти за изграждане на специализирани рампи.
И все пак, като всички нас, и хората със специфични потребности имат възможност да избират. Да очакват толерантността на останалите членове на обществото да промени нещата или да продължат да развиват собствения си потенциал и да се опитват да живеят пълноценно.
Ненапразно моята позната Ваня не обича определението „човек с увреждане”. Защото инвалидите са хора като нас и като всеки от нас имат своите особености.
Аз лично предпочитам да ги наричам хора със специални потребности. Специални хора.
За fortisimo.eu – Мина Денева
0 коментара