Познавам такъв човек – колега на работа. Идва в офиса само когато се налага. Програмист е и работи от вкъщи. Той е човек като всички нас. Винаги учтив, усмихнат, поздравява, шегува се, излиза с колеги в обедната почивка. Идва с нас на фирмените тържества и ми се струва, че се забавлява повече от други колеги.
До тук с положителните неща. Нататък започват проблемите. Когато идва на работа винаги баща му го кара и го прибира – няма как да стигне до офиса по друг начин. Тротоарите са с разбити плочки, прекалено високи, често непроходими, заради спрелите по тях коли, а за обществен транспорт и дума не може да става. Местата за инвалиди на паркинга пък често са заети от някой спрял "за малко". Ако иска да се качи на седмия етаж трябва с него в асансьора да има придружител, защото копчетата са прекалено високо. Единствената тоалетна за инвалиди е на партера, а стаята, в която работи е на петия етаж. Масичките в кафенето са прекалено високи и когато реши да обядва там, се налага да внасят друга специално за него. Преди няколко дена пък се бях замислила какво ще стане, ако не дай си боже има пожар, а тогава по правило не трябва да се ползват асансьори.
Когато живеех в чужбина едно от нещата, които ми направи най-голямо впечатление в началото, беше колко много хора в инвалидни колички виждам по улиците, в градския транспорт, навсякъде. Автобусите там се накланят и подът им се изравнява с тротоара, за да може хората в инвалидни колички да се качат без проблеми. Ако пък дадена линия се обслужва и от по-стари автобуси, непригодени за инвалиди, задължително на електронните табла се изписва след колко минути ще дойде автобус, на който може да се качи инвалидна количка. С метрото е още по-лесно и асансьорите, с които да слезеш до долу, винаги работят. Тротоарите пред пешеходните пътеки са скосени и слизането и качването на тях е лесно. На светофарите има специални бутони, след натискането на които остава да свети зелено по-дълго време, за да могат хората да се придвижат.
Постепенно свикнах да виждам такива хора по улицата. Разбрах, че това е съвсем нормално – те просто си живееха живота, като всички нас. А не стояха скрити удома, както е тук, в България. Надявам се един ден и тук нещата да се променят, но ми се струва, че това ще отнеме доста дълго време.
За fortisimo.eu – Рослава Стоянова
0 коментара