Фортисимо

Вървя, следвайки обичайната ежедневна посока. Хиляди мисли ме връхлитат, въпреки музиката, която звучи от слушалките в ушите ми. От мислите изплува една, дълбоко осъзната, но рядко употребяема. Свободна съм.

Измеренията на това понятие са много. Но все пак основното е да правя нещата по собствена воля. Без да ме принуждава някой. Да мога да избирам е факт, без който не бих си представила съществуването.

Сега ще кажете – не е вярно. Не сме свободни да правим това което искаме…
А какво искате да правите? Ако нямате ясна цел, няма да имате и свободата, да я постигнете.

Всеки разбира свободата по различен начин. В ХХІ век това понятие е повече индивидуално от всякога. Назад в историята май не е било така. Не заради друго, а защото хората са имали общи цели. Нещо повече, работили са заедно, за да ги постигнат.

Ще поставя битово нещата, защото битовизмът е другото характерно понятие за нашето съществуване днес. Мръсно било пред блока. Ами мръсно ще е. На една част от хората им е омръзнало от ленински съботници, а другите изобщо не знаят какво е това. Кой да изчисти? Има обща цел, но няма кой да работи за постигането й. А какво тук значи някакво си заедно?

А какво правят днес хората заедно? Крадат!

Затова „чистата и свята република” сега изглежда като един голям октопод. Добра компания си е намерило това главоного в лицето на „наглите”. Храната е раята.

„Братя, възобновлението на нашата славна преди държава, отърванието ни от проклети агаряни, за да си добие първата чест и слава нашето мило отечество Българско, най-после да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили. Като е тъй вам, вам надлежи да се покажете достойни, верни и неустрашими във всяко отношение.“ Записано през далечно лето от някой си Левски (не умаловажавам личността, а онези, които не знаят за кого говоря). Колко често се случва да хванем едно изречение от аналите и то да се окаже актуално днес. Жалко.

„За отечеството работим, байо! Кажи ти моите и аз твоите кривини, па да се поправиме и все да си вървим наедно, ако ще бъдем хора!“

Така е, байо.

Левски си е Левски. А малката бездушна „пица” откъдето и да я погледнеш си остава такава.

За fortisimo.eu – Светла Крумова