Зимата е един от любимите ми сезони. Всичко изглежда така чисто, обвито в бялата пелена... Скрити са хартиите и бутилките, които се търкалят по улиците. Снежинките поглъщат сивото ежедневие и денят е някак си по-светъл и по-уютен.
Наблюдавайки от прозореца игривите снежинки, се върнах години назад в детството, когато с нетърпение чакахме да завали сняг. Бях погълната изцяло от тези спомени, бях замечтана, зашеметена... Облякох първите топли дрехи, които попаднаха пред очите ми и излязох навън, за да се слея с тази зимна феерия.
Изведнъж попаднах в една своя собствена приказка – главен и единствен герой – аз. Гледката и усещането бяха невероятни... Вървях по тесните провинциални улички с усмивка, която не можех да скрия. Какво удоволствие ми доставяше наблюдението на сгушените под снега къщи, които отминавах... Вдишвайки зимния въздух, наслаждавайки се на чистотата наоколо, не разбрах кога бях стигнала до центъра на града.
Сякаш някой внезапно ме събуди от прекрасния сън... Огледах се... Почти няма хора, а малкото, които виждах, вървяха забързани, увити в шалове и шапки. Не, това не бяха хора, това бяха сякаш призраци, но не облечени в бели дрехи, както в приказките. А призраци – в тъмни дрехи, с безизразни лица, празни погледи. Бързаха да се приберат вкъщи, на топло. Всеки свил се в собствената си черупка и без да обръщат внимание на игривите закачки на снежинките. Дори двойките, които минаваха покрай мен вече не се държаха за ръце...
Стоях неподвижна, придобила може би същата безлична физиономия, както тази на минувачите. Като малко, наивно дете – не разбирах защо хората не се радват на малките неща, защо усмивките им са изчезнали... Единствените „живи същества”, които видях бяха две бездомни кучета, играещи своята снежна игра, без да бързат за някъде...
Исках да изкрещя: „Хора, спрете! Огледайте се! Излезте от тъмните си черупки, махнете тези злокобни маски...” Но дори и да имах смелостта да извикам, щеше ли някой да ми обърне внимание?! Да! Може би щяха да ми отделят специални грижи в най-близката психиатрична болница.
Единствената терапия за моята тиха лудост бе да избягам от градските улици. Извън града, сред природата нещата са много по-различни... Няма сенки, няма призраци. Дърветата и храстите се радват на новата дрешка, която им е подарила майката природа... Независимо че няма разнообразие на цветовете, гледката е невероятна и самият ти се чувстваш страхотно...
Сега, когато пролетта наближава, се надявам че освен връщането на птичките, ще се върнат и усмивките на хората. Дано разнообразието от цветове внесе и цветно настроение в нас... Дано пролетта отвори апетита им за нови развлечения и освежаваща визия...
До този момент всеки се оправдаваше със снега и студа. Каква ли ще е причината за липсата на позитивна енергия, когато вече няма сняг?! Може би смяната на сезоните ще донесе пролетна умора – поредната болест на обществото...
За fortisimo.eu – Галя Бръмбашка
0 коментара