Всяко поколение е скапано по съвсем специфичен начин

Печат

Дълго се готвих за това интервю, но когато дойде моментът да ви представя поредния си събеседник реших, че няма да пиша нищо за него, няма да ви го представя. Въпросите, които отправих към него обмислих добре, а отговорите му смятам, че ще отговорят най-добре кой е той.

Психиатър, дърводелец, санитар, сценарист, писател… Един изключителен мъж на средна възраст – Калин Терзийски!

Нели Русева: Здравей, Калине! В счупено време ли живеем?

Калин Терзийски: Ние живеем в единственото време, в което живеем ние.

Това е толкова невероятно, че малко хора го осъзнават – ние никога няма да живеем в друго време, освен в нашето. По никакъв начин няма да разберем какво е било някое друго време (човек познава едно нещо само, когато го преживее) – така че нямаме никаква база за сравнение, та да кажем категорично какво е нашето време. Мога да кажа, че сега хората определено са повече от преди хиляда години. Тогава са били стотина милиона, т.е седемдесет пъти повече. Живеят общо взето по-дълго, но като средна продължителност на живота, не като максимална продължителност (и преди и сега тя е около 90-100 г). Знам също, че сега хората по трудно умират от болести и живеят болни много дълго – обикновено цял живот. Но пък доста добре са овладели болката и глада. Друго – сега рядко се стига до изтребление на цял народ, което се е случвало непрекъснато в миналото. Примерно на наша територия преди хиляда години са изтребени: печенегите (в битката при Левунион), куманите, малко по на север – аварите. Друго – хората вече са в много по-добра комуникация от когато и да било. Точно сега е момента да се сравним с мравуняк. Най-вероятно мравките имат същите възможности за непрекъсната комуникация и т.н. Така че – времето е обнадеждаващо. Човечеството е надминало своето детство. Надявам се да навлезе в зрелостта си без особени сътресения.

Нели Русева: Нарочно започвам с романа ти “13 парчета от счупеното време” – 2008, издаден в тираж 100 броя за по 100 лева и всеки с уникална илюстрация от автора. Четох, че никога няма да я преиздадеш тази книга. Защо?

Калин Терзийски: 13 парчета е сборник с разкази и приказки. Няма да го преиздам, защото това е уговорката с издателството. Пък и рисунките за стоте екземпляра са рисувани на ръка (по една различна във всеки екземпляр)...

Нели Русева: Сравняват те с Ф. Бегбеде и с Ч. Буковски, ласкае ли те това или те дразни?

Калин Терзийски: Не знам кой ме сравнява с тези майстори, но ако го видя, ще му благодаря. Те са добри. Всъщност – Буковски. Бегбеде е още млад. Има време.

Нели Русева: Някои критици съзират в твоите книги думи за това, че нашето, средното поколение е скапано и живее скапан живот. Така ли е?

Калин Терзийски: Всяко поколение е скапано по съвсем специфичен начин. Мисля, че трябва да направим като френското сирене. Именно тая скапаност да превърнем в изключителна ценност. Поколението на по-старите от нас пък може да бъде наречено поколение на роби и конформисти. Нека кажат нещо.

Нели Русева: Не е тайна, че си се преборил с алкохолна зависимост, че си се спасил, нещо което стои сигурно пред стотици други хора. От кога пишеш, от преди алкохола или след това?

Калин Терзийски: Аз спрях да пия само преди две години. На Нова година 2009. Още през 1997 г. имах страница в хумористичното издание на Труд – заедно с моя колега и приятел д-р Емил Йотовски. Писал съм в доста списания – това беше начинът ми да изкарвам допълнителни пари, докато бях лекар. Бил съм сценарист на поне шест телевизионни предавания. Всъщност – изкарвал съм си прехраната предимно като писател – хуморист. Хахаха. А пиша стихотворения и кратки абсурдистки етюди от 1986. Цял живот пиша, пиша, пиша…

Нели Русева: Какво е посланието ти в романа „Алкохол”, заради себе си ли го написа или заради другите?

Калин Терзийски: И заради себе си, и заради другите. Някак пишех на вълни. Ту ми се щеше да съм повече полезен за хората, отколкото за себе си (ползата за себе си виждах в пречистващата сила на изповедта), ту ми се щеше да го напиша така, че да е абсолютно интимен – дори неразбираем – ако трябва. Но двете неща се оказа, че напълно се съчетават. Ползата за себе си се превръща в полза за другите. Когато се борави само с чиста истина.

Нели Русева: Бях на представянето ти на романа „Любовта на 35 годишната жена” в Шумен. Слушах те за първи път и бях поразена. От спокойствието ти, от усмивката, от тихия тон, с който казваше вулгарни думи, рисуваше болка и отвращение. Това ли ни липсва на повечето хора, да приемаме по-спокойно живота си?

Калин Терзийски: Да – наистина. Това липсва на повечето хора. Не искат да разберат, че всичко е суета и че няма нужда да прекаляват. Въодушевление трябва само за доброто. Тоест – вложи енергия, ако ще рисуваш картина или ако ще правиш дете. Но ако ще пазаруваш в Мола или ако ще нападаш съседа си с камъни – по-добре легни да си починеш! И – по-спокойно.

Нели Русева: Тогава ти каза, че си бил какво ли не, бил на дъното, бил по-беден от всички нас там взети заедно. Как се измъква човек, как изплува?

Калин Терзийски: Там е работата, че човек не е на дъното, когато е беден. Той е на върха! На дъното го пращат тежестите. Златото и парите са тежки, сестро. И сега не съм никак богат. Но имам повече и повече клоня надолу. Народ, който смята, че става извисен и изплува, когато има пари за фритюрници и почивки в Анталия е много зле. Бедността ви спасява – това е.

Всяко поколение е скапано по съвсем специфичен начин

Нели Русева: Всяка книга носи някакво послание, какво е посланието на „Любовта на 35 годишната жена”?

Калин Терзийски: Донякъде шеговито. Но и тъжно послание. Стопластово. Хилядолистно послание. Първото което навява е някаква иронична асоциация с комерсиално женско списание – в това е шегата. Но навява и на започваща самота. На есен. И така нататък. В живота ни кратък...

Нели Русева: Винаги ли си така безпощадно искрен?

Калин Терзийски: Напротив – обикновено съм лицемерен и прикрит. Тоест – гледам да говоря на хората предимно любезно и така нататък. Но в писането опитвам да не съм поне много лицемерен. Нивото на искреност у нас е толкова ниско, че и моята малка искреност прави впечатление.

Нели Русева: Приключи ли с телевизионните шоу програми и скечовете?

Калин Терзийски: Бих правил отново, стига да се намери нещо, което не предизвиква съжаление и насмешка – като повечето продукции в момента.

Нели Русева: Бил си психиатър, сега вече само писател ли си?

Калин Терзийски: Сега вече – само писател!

Нели Русева: Освен многото ти книги, кое е най-екстремното нещо, което си правил досега?

Калин Терзийски: Почти всичко в живота ми е екстремно. Но не по тоя тривиален начин, който е разпространен сега – не съм скачал никога с бънджи, да речем. След като бях много зле със сърцето, аз реших и от 2009 г. започнах да се изкачвам само пеша по стълбите. И след година го правех на бегом – до седмия етаж.

Нели Русева: Има ли кой да те обича, Калине? Има ли жена до теб, един писател се нуждае от муза, нали?

Калин Терзийски: Имам жена – Ивана. И тя е една от най описваните в литературни произведения жени в България днес. Тя е героиня и на двата ми романа и на десетки разкази. А освен това се среща на не едно място в разкази на Деян Енев, Мартин Карбовски и мисля че и на Тома Марков. За нея пишат култови автори. Тоест – тя е култова жена.

Нели Русева: С какво се занимава дъщеря ти Калина, какво си мечтаеш за нея?

Калин Терзийски: Учи в немската гимназия в София. Мечтая си тя да си създаде и да има красиви мечти.

Нели Русева: Известен си с кулинарните си способности. Носи ли ти нещо готвенето или е важно за кого готвиш?

Калин Терзийски: Готвенето е моментално творчество. Резултатът предизвиква възторг (или отвращение) моментално. А творецът иска именно това. Особено в бързо време като сегашното.

Нели Русева: Има ли време, място, чувство, човек…нещо което да ти липсва?

Калин Терзийски: Липсват ми възторжените копнежи на младостта. Но знам, че те не са съвместими със зрялото спокойствие. И махвам с ръка.

Нели Русева: Творците са чувствителни хора, плачеш ли?

Калин Терзийски: За творците – не знам. Не бива да се прекалява с проклетата чувствителност. Тя не е салфетка или дъвка. Човек е добре да умее да бъде и сдържан. Но по принцип съм лесно раним човек и плача понякога. Често – от безсилие. Усетя ли се безсилен – сещам се, че именно чрез това чувство човек се учи да бъде смирен.

Нели Русева: А какво може да те разсмее истински?

Калин Терзийски: Някой много умен човек. Много умен. Копнея да видя много умен човек, чийто ум е толкова добър, че да може и да те разсмее. Великият ум е весел.

Всяко поколение е скапано по съвсем специфичен начин

Нели Русева: Какво те дразни най-вече в живота ни днес?

Калин Терзийски: Извънредно много ме дразни найлонено-пластмасовата мръсотия. България прилича на бунище от найлонови пликчета.

Нели Русева: Казваш „хлебарките са ми по-симпатични от хората“, какво означава това?

Калин Терзийски: Явно когато съм казал това, съм бил много ядосан на хората т. е на себе си. Защото много мразя хлебарки или не ги мразя, но ме е гнус от тях. Много! Наистина, хората могат да те изкарат от нерви. Страшно добре умеят това.

Нели Русева: Ако българите сме толкова гениални, как става така, че избираме политици, които ни лъжат?

Калин Терзийски: Това е труден въпрос. Първо – аз не съм сигурен, че политиците ни лъжат. Прекалено банално клише е това – какво точно ни лъжат? Просто има нещо такова – българите извънредно много обичат да са нещастни и да се оплакват и да се чувстват ужасно излъгани и онеправдани. Българите обичат да мрънкат и да недоволстват. Вярват страшно много само на лошите новини. Преди десет години беше сто пъти по-зле от сега. При другаря Живков (ах, този другар!) беше толкова ужасно, че просто не ми го побира главата. Но никой не се сети да отбележи, че ние живеем много по-добре от преди. Най-малкото имаме свобода на словото, има пазар без дефицит, приобщени сме в Европа. Важното е да плюем изпражнения, защото иначе не е интересно. Да се мрънка, вечно да се мрънка – това е българинът! Ами когато мрънка човек, той няма време от мрънкане да се почувства добре.

Нели Русева: Какво мислиш, че би могло да събуди заспалия български дух?

Калин Терзийски: Българският дух трябва да събуди българския дух.

Нели Русева: В какво вярваш повече – в Съдбата или в това, че всеки сам изгражда света, в който живее?

Калин Терзийски: И в двете.

Нели Русева: Пишеш ли следващия си роман?

Калин Терзийски: Аз вече го написах. Казва се „Лудост”. Разказва за любовта ми по времето, когато работех като психиатър. Написах главите и го дадох за редакция и прочит на прекрасната Деяна Драгоева. Тя направи така, че да се получи романа „Алкохол”. Тя е жената, която поема бебето от майката, когато се роди. На майката силите са свършили – тя даже не може да погледне това, което е родила. И го поема акушерката т.е. Деяна Драгоева. Да забърше кървавата слуз. Или напротив – да не я забърсва. Тя си знае.

Нели Русева: Пожелай си нещо…

Калин Терзийски: Бог да чува молитвите ми. И да изпълнява само тези, които са смислени.

За fortisimo.eu – Нели Русева

Twitter