Дълги години се учих да бъда силна, непрекъснато се показвах силна, защото вярвах, че трябва да бъда силна. Този свят е „мъжки”, на силните. Те определят правилата.

Те създават игрите. Те имат. Те могат. Те печелят житейските съревнования. Но… знаете ли, с годините на проби и грешки разбрах, че съм се лутала (като всички) в „еднодневна” показност и някаква празна илюзия за сила.

Сега с тъжна усмивка гледам как други (дори децата ми) търсят в грешната посока. А тя (силата) е там, в онова пространство, което наричаме душа. Там, където се ражда човечността, способността ни да съчувстваме и съпреживяваме… и добрината.

От година посещавам семейство възрастни хора, където жената е със „счупена” душа. Съдбата е била сурова към тях.

Той – мъж със златни ръце, тя – красива, талантлива, сръчна и безкрайно любознателна. Големият им син е със заболяване от раждането и животът им се превръща в „ходене по мъките”. Но разказът ми не е за нелеката житейска съдба на семейство с болно дете, а за силата на спомена, озарил очите на жената и одухотворил лицето й:

Преди много години при поредното пътуване, за поредната операция остават в безизходица в чужда страна (Унгария) – колата им претърпява авария. И тогава от съседната сграда идва при тях унгарецът Золтан с голяма купа топло ядене и готовност да събере познати и приятели на помощ.

Автомобилът е поправен за няколко часа благодарение на ангажираността и добрината на тези мъже и болното дете пристига навреме в клиниката в Чехия. „Мамо, не съм ял по-вкусно нещо!” – възкликва синът.

Не знам вие какво ще кажете, но аз мисля, че тази малка житейска случка се помни толкова ярко след повече от 35 г., само защото притежава истинска сила – силата на доброто.

Тази седмица се случи така, че идеята да ви разкажа това съвпадна с появила се статия в нашето списание „Добър равно ли е на глупав?”. Чудесна статия на чудесна тема, защото предизвиква отношение по болезнени за нас българите въпроси… Е, аз ще си позволя да се направя на професионалист :) и да кажа моето мнение, като си поиграя по моя си начин на „вярно”, „грешно”…

Истината е, че много ми се иска да споделя с вас някои „душевни дреболийки”, на които, ако обърнете внимание ви гарантирам, че ще се почувствате по-щастливи.

„Добър равно ли е на глупав?” – не никога!

„Ненужно добра и разбираща” – винаги е нужно да си добър и разбиращ.

„…съм смятала, че правя за добро на някого” – ето тук е проблема. Хората имат съвсем различни виждания за добро. Ако за някой нещо е добро, то за друг може да не е:

Вкарвам вълк в кошарата с агнета. О, колко лошо за агнетата! Да, ама за вълка си е много добре! Е, ние, хората сме на страната на агнетата, защото за нас вълка е лош – хем яде агнетата вместо нас, хем може и нас да изяде!

Добротата не е относително понятие, а конкретна проява за конкретно нещо, в конкретен момент, за конкретен някой, който е в нужда и ние сме този, който може да задоволи тази потребност. Добрият вариант е да са ни помолили за това, а ако сами даваме, то нека да знаем точно какво другият наистина желае.

„В стремежа си човек да е добър”. За кого! За какво?

Просто добър няма. Спомняте ли си репликата от филма „Най-добрият човек, когото познавам”: Всеки може да е добър или лош. Важно е на коя страница от живота му ще го отвориш.

„…търпението и жестовете на доброжелателност към някого някой ден ще дадат резултат” – абсолютно вярно, особено ако този някой сме самите ние. Я наистина опитайте да се отнасяте с търпение, грижа и много доброжелателност към себе си!? :)

Гарантирам ви чудеса!

И тогава, няма как да стане следното:

“Дори добрината и разбирането един ден се обръщат срещу нас” – няма как, защото ние вече ще бъдем психически зрели и ще знаем кои сме, къде сме, защо сме, с кого сме и ще сме избрали как да се чувстваме.

И никога не боли, когато си бил истински добър, защото: дал си на някого нещо, което той е искал и той е щастлив, и ти си щастлив, че си направил някого щастлив! :)

За fortisimo.eu – Веселина Дончева