В редакционната поща едно от писмата към мен носи заглавие “Болезнен въпрос”. Млада, красива, с творческа професия жена споделя кошмара си да живее в “безпричинен страх”, който й пречи да работи, да пътува, да се радва.
Писмото й стана повод да се замисля кое нещо в ежедневието ни е „болезнен въпрос”.
Дали това , че живеем в бандитска държава, чийто образ някъде в Европа изобразиха като тоалетна чиния. Мно-о-го се засегнахме! И защо!? Къде точно ние чистото в душите или навън!? Зимата не успя да скрие боклуците, пък гледам и на Пролетта й е трудно да ги замаскира…
Дали болката и унижението, че в собствената си държава си ненужен, излишен, че и си й длъжник за многая лета…
Дали наистина страхът, че ще се разболееш като…, който се гърчи вече доста време в лапите на модернизираното ни здравеопазване, в което способните лекари са сиви от умора и те гледат с безизразен поглед…
Или образователната и възпитателна каша…
Или мисълта, че като се върна вечер в къщи… уф, няма да е весело…
Все “въпросчета”, нали?
Истината е, че за 21 години Демокрация се научих да се справям, някак си да намирам решения на тия, горните въпроси. Видях и други българи, които кой повече, кой по-малко, се справя с тях доста добре… или продължава да опитва…
Е тогава, кое ми пари под лъжичката и ме разплаква!?
Бездушието. Видът на хора, познати и непознати, които се правят на непукисти чумави (в научната литература явлението се описва като "емоционална чума"). Не желаят да изследват, не желаят да променят, не желаят да научат, не желаят да слушат, не желаят да видят нищо ново, нетрадиционно, вълнуващо, различно.
Да чувствам? О, ужас! Да изразявам? Няма смисъл! Да споделям? Да не съм луд! Да съм съпричастен? Не мога, аз съм си такъв!
Кое е трагикомичното в това, знаете ли? Ситуацията в народната ни душевност не се е променила вече цели 141 години. През 1870 г. дядо Славейков пише:
„Не пей ми се. И защо ли да пея
в тез години аз в каквито живея!
Пеял бил съм и стихове нареждал,
коя полза и каква ли надежда,
а живите кат че не са живели –
нечувствени, равнодушни, нищтожни…”
Пътят на еволюция на бездушието е в „овчедушие” преживяне и безропотно доене или в най-добрият случай спечелване на прозвището "вироглава овца". По време на тренинг по групова психотерапия на участниците беше предложен опит да се превъплатят в овце (да се държат като такива, да чувстват като такива):
"Беше гадно! Колко унизително!”
Защо тогава се съгласихте с този опит? Защо не го прекъснахте? Аз само ви предложих тази игра, не ви я наложих!?
А пак преди години Хр. Ботев възнегодува и осмя унинието и бездушието:
„Не пей ми се, не смей ми се,
от днес вече ще да блея”
…Да бъдеш човек или овца е личен избор… Та моят „болезнен въпрос” са многото лоши избори.
ПП: А за тези , които избират да са хора… задача за домашна работа. „Кога последно и какво направих от любов; за любов или с любов?”
За fortisimo.eu – психотерапевт Веселина Дончева